Ето как българската млечна промишленост се утвърждава като водещита в света
Българската млечна промишленост се утвърждава като една от водещите в световен мащаб, особено по отношение производството на кисело мляко по времето на соца, пиша „Спомени от народната република”. Тогава държавата ни сключва договори за предоставяне лиценза за производство на българския продукт с 21 държави ¬ Финландия, Япония, Франция, Германия, Швейцария, Австрия, Кипър, Сенегал, Сингапур и др. Закваската за кисело мляко, която е предмет на лицензионните договори се търгува по-скъпо, отколкото златото на световните пазари.
Наченки на млечна промишленост в България се появяват още през 1931 г. с изграждането на фабриката на братята Николай и Борис Карапеткови в столичния квартал "Орландовци". Асортиментът е доста разнообразен ¬ освен масло и бяло сирене се произвеждат и сирене "Ементал", "Рокфор", "Едам", "Грюйер" и др. Опитва се и производството на соево мляко, но то не е прието на пазара и продуктът е изоставен. В тези години млекоснабдяването е един от най-изостаналите сектори на икономиката. Поради тази причина много напредничави умове от онова време предлагат общината в София да се заеме с изграждането на млекоцентрала. Общинският съвет обаче първоначално е против идеята, тъй като членовете му настояват бъдещият завод да бъде акционерно дружество, създадено с частни капитали.
След редица перипетии, през 1940 г. се стига до основаването на дружество с ограничена отговорност, в което участие вземат столичната община, Българската земеделска и кооперативна банка и млекарските кооперации. Основният капитал на дружеството е 30 млн. лв., от които 20 трябва да внесе общината, а останалите ¬ БЗКБ, при условие, че по-късно половината от тях ще є бъдат възстановени от млекарските кооперации. Името на новообразуваното дружество е млекоснабдителна централа "Сердика". През идната 1941 г. обаче България се включва във Втората световна война. Строителството на новата млекоцентрала е невъзможно във военновременни условия и така и не започва. Но управителният съвет на дружеството не бездейства. Подготвят се проекти за строителство на събирателните пунктове и на завода. Правят се проучвания на италиански, германски, датски и други фирми за закупуване на оборудване. До 1944 г. са създадени 11 от предвидените 14 пункта и подготовката за изграждане на млекоцентралата е приключена.
С настъпването на 9-ти септември започва и работата по строителството на централата. До края на 40-те години на миналия век е завършен основният є производствен корпус. Внедрява се и закупеното по-рано немско, шведско и английско оборудване. Млекоцентралата "Сердика" заработва с пълна сила. В началото на 60-те години тя вече притежава най-модерният и голям цех в света за производство на кисело мляко. Първоначално то се разлива в пет килограмови алуминиеви съдове и така се пласира на пазара. Впоследствие влизат в употреба стъклените буркани, но амбалажът създава големи проблеми на производителя. Поради тази причина се търси друго решение и към края на 60-те в млекоцентралата се появява и новата модерна опаковка ¬ пластмасовите кофички. Изработката им се извършва директно от млекокомбината. Постепенно започват да се зараждат и идеите за износ на българско кисело мляко за чужбина. През 1963 -1964 г. по сключен договор "Сердика" изнася продукта в готов вид за френската фирма "Данон". Впоследствие обаче влизат в сила забраните на Европейската общност за внос на млечни продукти от страни извън обединението и договорът е прекратен.
По-късно, през 1966 г., след действията, предприети от двама български емигранти в Германия, представители на "Сердика" са поканени в мюнхенския кооператив "Милхов". След проведен конкурс българите успяват да докажат качеството на родното ни кисело мляко и се подписва протокол за производството му по наша технология. Оказва се обаче, че българското кисело мляко ¬ като технология и щамове на бактерията Лактобацилус Булгарикус не е патентовано според международните правни норми и на практика ние няма какво да продадем. Управата на "Сердика" предприема мерки и след редица перипетии, година по-късно, е патентована технологията за добиване на кисело мляко на проф. Тоню Гиргинов. Така през 1967 г. България успява да продаде на Германия първият лиценз за производство на българско кисело мляко. Договорът е за срок от 5 години, като чуждата страна се задължава, освен заплащането на закваската, да ни изплаща и определен процент от стойността на произведената продукция срещу използването на името "българско кисело мляко". Всички последващи лицензионни договори са сключени при аналогични условия. Още от първия подобен договор и до ден днешен закваската за родното ни кисело мляко се търгува по-скъпо от златото.
В средата на 70-те години се поставя въпросът за притежанието на собствена, защитена марка пред Световната млечна организация. Одобреният вариант е отличен от специализираната световна организация за регистрация на защитени марки с второ място за най-сполучлива по форма запазена марка в света.
Отвесните прави линии в него символизират българската пръчица Bulgaricum, а кръглите елементи ¬ Streptococus thermophilus, които в симбиотична зависимост характеризират закваската за българското кисело мляко.
Към края на 60-те години България успява да продаде лиценза за производството му и на френската фирма "Бение". Правят се опити за постигане на споразумение и с компании от САЩ. Български представители ходят дори в "Пепси кола" и "Кока кола". Във втората компания те успяват да постигнат първоначално някакъв успех, но в крайна сметка предложението им е отклонено, тъй като фирмата е специализирана в производството и дистрибуцията на съвсем друг тип продукт. Ръководството на "Кока кола" обаче моли за разрешение да произвежда малки количества българско кисело мляко за консумация от персонала на компанията.
В края на 70-те, началото на 80-те години "Сердика" продава още един лиценз ¬ този път на Финландия. Тя се оказва един от най-добрите партньори на страната ни в това отношение, наред с Япония, договорът с която е сключен малко по-късно. Тези два лиценза ¬ на Финландия и Япония са най-големи по количество предоставяна закваска, а се оказват и най-продължителни ¬ от всички сключени по онова време договори само тези две страни и до сега продължават да произвеждат българско кисело мляко. Безспорно обаче то се радва на най-голяма почит в Страната на изгряващото слънце. Още преди предоставянето на лиценза, качествата на родния ни продукт са били разгласени сред хайлайфа на източната страна, включително и сред обкръжението на принцеса Мичико. При такава предварителна нагласа сключването на самия лицензионен договор става съвсем лесно. Следват договори и с други чужди страни, но повечето от тях са за незначителни количества, като например с Кипър, Сенегал и т.н. По време на световната петролна криза в средата на 80-те години страната ни сключва споразумение с Иран за износ на закваска за кисело мляко срещу петрол. В течение на реализацията му обаче възникват неочаквани затруднения. Арабската държава настоява продукцията, произвеждана за тях да бъде създавана задължително само от мюсюлмани. За да бъдат сигурни в изпълнението на това условие, иранците дори изпращат у нас трима техни представители, които да следят производството.
През различните години и с различните държави продаваните лицензи за производство на българско кисело мляко са за различни щамове на Lactobacilus Bulgaricus. Техният избор зависи от спецификата на конкретната държава. Така например, на Япония се продава по-активен щам на бактерията, тъй като в страната има недостиг на прясно мляко и за да се произведе необходимото количество от българския продукт към него се добавя сухо мляко.
Най-големи количества закваска за кисело мляко страната ни продава в началото на 80-те години. Изнасят се и сирене, кашкавал. Количествата за Европа са в размер на 9 000 тона, а за САЩ ¬ 3 000 тона годишен износ на двата продукта. За Австралия се продават по 3 800 тона овче сирене и кашкавал за година. Големи количества продукция се изнасят и за Близкия Изток. На чуждите пазари родните млечни продукти държат много високи цени и са приемани като еталон за качество. Дори се стига до момент, в който Румъния изнася собствено сирене като го представя за българско с цел да увеличи продажбите си.
Началото на 80-те е пикът на млечната промишленост у нас. Най-големия ни производител - ¬ столичният млекокомбинат "Сердика" достига производство от 350 тона кисело мляко на ден. Другите големи млекокомбинати в страната бълващи огромна продукция от кисело мляко са тези в Хасково и Толбухин. Толбухинският например в най-силните си години е преработвал до 500 тона мляко дневно, а само на територията на тогавашния Толбухински окръг са се отглеждали близо 39 000 дойни крави. Днес те са по-малко от 10 000, а комбинатът отдавна е в историята.
През 80-те страната ни е на първо място в света по употреба на кисело мляко и на второ място след Франция по консумация на сирене, а днес дали заради изменения вкус или цената, консумацията му у нас е спаднала повече от двойно.
Източници :
Монитор, Спомени от Народната република
Ето как българската млечна промишленост се утвърждава като водещита в света
Българската млечна промишленост се утвърждава като една от водещите в световен мащаб, особено по отношение производството на кисело мляко по времето на соца, пиша „Спомени от народната република”. Тогава държавата ни сключва договори за предоставяне лиценза за производство на българския продукт с 21 държави ¬ Финландия, Япония, Франция, Германия, Швейцария, Австрия, Кипър, Сенегал, Сингапур и др. Закваската за кисело мляко, която е предмет на лицензионните договори се търгува по-скъпо, отколкото златото на световните пазари.
Наченки на млечна промишленост в България се появяват още през 1931 г. с изграждането на фабриката на братята Николай и Борис Карапеткови в столичния квартал "Орландовци". Асортиментът е доста разнообразен ¬ освен масло и бяло сирене се произвеждат и сирене "Ементал", "Рокфор", "Едам", "Грюйер" и др. Опитва се и производството на соево мляко, но то не е прието на пазара и продуктът е изоставен. В тези години млекоснабдяването е един от най-изостаналите сектори на икономиката. Поради тази причина много напредничави умове от онова време предлагат общината в София да се заеме с изграждането на млекоцентрала. Общинският съвет обаче първоначално е против идеята, тъй като членовете му настояват бъдещият завод да бъде акционерно дружество, създадено с частни капитали.
След редица перипетии, през 1940 г. се стига до основаването на дружество с ограничена отговорност, в което участие вземат столичната община, Българската земеделска и кооперативна банка и млекарските кооперации. Основният капитал на дружеството е 30 млн. лв., от които 20 трябва да внесе общината, а останалите ¬ БЗКБ, при условие, че по-късно половината от тях ще є бъдат възстановени от млекарските кооперации. Името на новообразуваното дружество е млекоснабдителна централа "Сердика". През идната 1941 г. обаче България се включва във Втората световна война. Строителството на новата млекоцентрала е невъзможно във военновременни условия и така и не започва. Но управителният съвет на дружеството не бездейства. Подготвят се проекти за строителство на събирателните пунктове и на завода. Правят се проучвания на италиански, германски, датски и други фирми за закупуване на оборудване. До 1944 г. са създадени 11 от предвидените 14 пункта и подготовката за изграждане на млекоцентралата е приключена.
С настъпването на 9-ти септември започва и работата по строителството на централата. До края на 40-те години на миналия век е завършен основният є производствен корпус. Внедрява се и закупеното по-рано немско, шведско и английско оборудване. Млекоцентралата "Сердика" заработва с пълна сила. В началото на 60-те години тя вече притежава най-модерният и голям цех в света за производство на кисело мляко. Първоначално то се разлива в пет килограмови алуминиеви съдове и така се пласира на пазара. Впоследствие влизат в употреба стъклените буркани, но амбалажът създава големи проблеми на производителя. Поради тази причина се търси друго решение и към края на 60-те в млекоцентралата се появява и новата модерна опаковка ¬ пластмасовите кофички. Изработката им се извършва директно от млекокомбината. Постепенно започват да се зараждат и идеите за износ на българско кисело мляко за чужбина. През 1963 -1964 г. по сключен договор "Сердика" изнася продукта в готов вид за френската фирма "Данон". Впоследствие обаче влизат в сила забраните на Европейската общност за внос на млечни продукти от страни извън обединението и договорът е прекратен.
По-късно, през 1966 г., след действията, предприети от двама български емигранти в Германия, представители на "Сердика" са поканени в мюнхенския кооператив "Милхов". След проведен конкурс българите успяват да докажат качеството на родното ни кисело мляко и се подписва протокол за производството му по наша технология. Оказва се обаче, че българското кисело мляко ¬ като технология и щамове на бактерията Лактобацилус Булгарикус не е патентовано според международните правни норми и на практика ние няма какво да продадем. Управата на "Сердика" предприема мерки и след редица перипетии, година по-късно, е патентована технологията за добиване на кисело мляко на проф. Тоню Гиргинов. Така през 1967 г. България успява да продаде на Германия първият лиценз за производство на българско кисело мляко. Договорът е за срок от 5 години, като чуждата страна се задължава, освен заплащането на закваската, да ни изплаща и определен процент от стойността на произведената продукция срещу използването на името "българско кисело мляко". Всички последващи лицензионни договори са сключени при аналогични условия. Още от първия подобен договор и до ден днешен закваската за родното ни кисело мляко се търгува по-скъпо от златото.
В средата на 70-те години се поставя въпросът за притежанието на собствена, защитена марка пред Световната млечна организация. Одобреният вариант е отличен от специализираната световна организация за регистрация на защитени марки с второ място за най-сполучлива по форма запазена марка в света.
Отвесните прави линии в него символизират българската пръчица Bulgaricum, а кръглите елементи ¬ Streptococus thermophilus, които в симбиотична зависимост характеризират закваската за българското кисело мляко.
Към края на 60-те години България успява да продаде лиценза за производството му и на френската фирма "Бение". Правят се опити за постигане на споразумение и с компании от САЩ. Български представители ходят дори в "Пепси кола" и "Кока кола". Във втората компания те успяват да постигнат първоначално някакъв успех, но в крайна сметка предложението им е отклонено, тъй като фирмата е специализирана в производството и дистрибуцията на съвсем друг тип продукт. Ръководството на "Кока кола" обаче моли за разрешение да произвежда малки количества българско кисело мляко за консумация от персонала на компанията.
В края на 70-те, началото на 80-те години "Сердика" продава още един лиценз ¬ този път на Финландия. Тя се оказва един от най-добрите партньори на страната ни в това отношение, наред с Япония, договорът с която е сключен малко по-късно. Тези два лиценза ¬ на Финландия и Япония са най-големи по количество предоставяна закваска, а се оказват и най-продължителни ¬ от всички сключени по онова време договори само тези две страни и до сега продължават да произвеждат българско кисело мляко. Безспорно обаче то се радва на най-голяма почит в Страната на изгряващото слънце. Още преди предоставянето на лиценза, качествата на родния ни продукт са били разгласени сред хайлайфа на източната страна, включително и сред обкръжението на принцеса Мичико. При такава предварителна нагласа сключването на самия лицензионен договор става съвсем лесно. Следват договори и с други чужди страни, но повечето от тях са за незначителни количества, като например с Кипър, Сенегал и т.н. По време на световната петролна криза в средата на 80-те години страната ни сключва споразумение с Иран за износ на закваска за кисело мляко срещу петрол. В течение на реализацията му обаче възникват неочаквани затруднения. Арабската държава настоява продукцията, произвеждана за тях да бъде създавана задължително само от мюсюлмани. За да бъдат сигурни в изпълнението на това условие, иранците дори изпращат у нас трима техни представители, които да следят производството.
През различните години и с различните държави продаваните лицензи за производство на българско кисело мляко са за различни щамове на Lactobacilus Bulgaricus. Техният избор зависи от спецификата на конкретната държава. Така например, на Япония се продава по-активен щам на бактерията, тъй като в страната има недостиг на прясно мляко и за да се произведе необходимото количество от българския продукт към него се добавя сухо мляко.
Най-големи количества закваска за кисело мляко страната ни продава в началото на 80-те години. Изнасят се и сирене, кашкавал. Количествата за Европа са в размер на 9 000 тона, а за САЩ ¬ 3 000 тона годишен износ на двата продукта. За Австралия се продават по 3 800 тона овче сирене и кашкавал за година. Големи количества продукция се изнасят и за Близкия Изток. На чуждите пазари родните млечни продукти държат много високи цени и са приемани като еталон за качество. Дори се стига до момент, в който Румъния изнася собствено сирене като го представя за българско с цел да увеличи продажбите си.
Началото на 80-те е пикът на млечната промишленост у нас. Най-големия ни производител - ¬ столичният млекокомбинат "Сердика" достига производство от 350 тона кисело мляко на ден. Другите големи млекокомбинати в страната бълващи огромна продукция от кисело мляко са тези в Хасково и Толбухин. Толбухинският например в най-силните си години е преработвал до 500 тона мляко дневно, а само на територията на тогавашния Толбухински окръг са се отглеждали близо 39 000 дойни крави. Днес те са по-малко от 10 000, а комбинатът отдавна е в историята.
През 80-те страната ни е на първо място в света по употреба на кисело мляко и на второ място след Франция по консумация на сирене, а днес дали заради изменения вкус или цената, консумацията му у нас е спаднала повече от двойно.
Източници :
Монитор, Спомени от Народната република
