Родени:
Тихо Обретенов (1808 – 1869) - български общественик
Иван Соколов (1844 – 1907) - български революционер
Петко войвода (1844 – 1900) - български революционер
Петко Кирков (Каракирков, Киряков) Калоянов, по-известен като Капитан Петко войвода, е български хайдушки войвода и революционер, посветил живота си на освобождението на беломорските българи и обединението им с България, защитник на Родопите, борил се за свободата на потиснатите в Османска Турция.
Петко войвода е роден на 18 декември (6 декември стар стил) 1844 г. в българското село Доганхисар, разположено на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия. В родното му село при даскал Лефтер, 15-годишният Петко се научава да пише и чете на български с гръцки букви. Майка му се казва Груда от съседното на Доганхисар село Тахтаджик, от известния род на Калояновци, а баща му е Кирко Каракирков. Има 8 братя и сестри. Бил много висок, с едър кокал, силно пъргав, но разсъдлив и с кротък нрав. Често пеел родопската песен за Делю войвода и обичал да играе хора. Турците убиват брат му Матю и братовчед му Вълчо и той убива единия и на 6 май (Гергьовден) 1861 година оставя семейството и излиза предводител на чета хайдути в гората, за да мъсти. Скоро 7-те момчета хайдути ликвидират убийците на Матю и Вълчи и главния виновник бахшибейскйя чифликчия Мехмед Кеседжи бей. На 16 юни 1861 година, при село Бахшибей разбиват турската полицейска потеря, водена от известен в околията с жестокостта си кърагалар, като убиват 2-ма и тежко раняват още неколцина турци. Османците са така респектирани от въоръжените българи, че дълго време не смеят да излизат от Бахшибей. След още две успешни битки с потерите през месец август, четата им става легендарна.
На 6 януари 1863 година една потеря от 130 души заптии и башибозуци открива и загражда станалите вече 9-тимата хайдути край селото Исьорен в Еноската кааза. Двама се убити, а Войводата (Голям Петко), Петко Радев (Малък Петко), Комньо Стоянов от Дугалхисар и Стоян Атанасов от Исьорен са ранени пленени от турците и хвърлени в затвора в Гелибол. Организират бягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора "Камлъкуле" (Кървава кула) известна днес като Бялата кула. След като устояват на инквизициите и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в Драма. По пътя хайдутите напиват заптиите и успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички освен войводата са пленени.
През 1864 г. новата чета завързва едно след друго кървави сражения: на 10 юни при старата Момчилова крепост Буруград и езерото Буругьол, Ксантийско, девет дена по-късно – в планината Саръкая, Маронийско, четата не само дава отпор и отблъсква потерите, но ги и преследва. Одринският Вали паша, силно обезпокоен, праща срещу четата Осман ага, кърагасъ в Одрин, получил своя бинбашийски чин за победата си над на Ангел войвода. Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман е бит и опозорен от Петко войвода и пашата го хвърля в затвора. Следват успешни сражения с турците в планините Карлък и Шапкъна, в околностите на Гюмюрджина - на 30 август и на 28 септември.
През 1877 г. в планината Чобандаг, Дедеагачко, на 15 март e първото сражение между бунтовническата дружина и турците. На 13 юни, ден преди руските войски да форсират Дунава, при село Павлюкюпрюсу четата разбива един кърагаларин от Фере. Организираният в 1869 година отряд, се включва в Руско-турската освободителна война (1877–1878). До края на годината четата има личен състав 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.
В края на декември 1877 година четата влиза в Мароня и освобождава града и околният район от турска власт. Българската власт се държи и след сключването на 19 февруари (3-ти март нов стил) на Санстефанския договор, по който града остава извън границите на България и продължава до 9 март. Когато след атаката на войска, башибозук и черкези, водени от двамата паши (генерали) Хасан и Яхия, четниците, предадени от гръцкия поп Филип, се изтеглят с част от населението от града. Заели една височина край Мароня, те обстрелват турците, които отстъпват, помислили, че срещу себе си имат руска войска, така градът е спасен от опожаряване. Убити са 72 турци, 6 четници и десетина жители на Марония предимно жени и деца. Дружината се прехвърля в Доганхисар, родното село на войводата, което е в руската зона. Тук руснаците им възлагат охраната на християнскто население в Беломорието и Родопите от турски войски и башибозушките и дезертьорски формирования на английския полк. Сенклер нарекъл се „Хидает“ бей. На 29 март четниците преодоляват пътьом с бой едно отделение турска войска при Каракая, Ференско. На 13 април в планината Китка, Димотишко, четата в състав 200 души разбиват 3000 Сенклеристи, като няколко десетки от башибозука са убити. След 14 дни в следваща битка със сенклеристите са убити и ранени 150 сенклеристи срещу 19 убити и ранени българи, войводата е леко ранен. Следващото сражение с башибозука на Хидает паша е при село Голям Дервент, Димотишко. Тук Петко войвода има 400 души срещу 1000 на британеца. Българите дават убити и ранени — 11 души и убиват и раняват — 35 турци. На 21 май отряд от 10 души (капитана с 3 четници, 3 казаци, 3 въоръжени одрински търговци), командван от Петко войвода, успешно отбранява село Плевун от нападение на сенклеристки башибозуци, ранява 10-тина и избива 20 плюс главатарите им и след евакуиране на населението в руската зона на 22 май атакува с 200 свои четници башибозушката орда. Няколкото стотин сенклеристи са напълно разгромени и дават към 200 убити срещу няколко убити и ранени четници, включително войводата, който пак е ранен. На 5 юли четата води последен бой със Сенклеровите части в Дедеагачко. След претърпените поражения сенклеристите опразват района и се оттеглят към Кърджалийско заедно със своя предводител, където преди настъпването на есента групите им се разпадат. Четата продължава мисията си в средните Родопи. На 18 август е първият бой с башибозука при Ешекулак, вторият е на 30 август при „Момина вода“, третият — на 8 септември в Караманджа. Към дружината на капитан Петко, която се сражава за освобождаването на Родопите, се присъединява и четата на Крайчо войвода. На 14 ноември разрасналата се чета, попълнена с необучени ентусиасти, е отхвърлена от башибозука в битка при село Брезе, в местността „Пуризовските колиби“. След това броят на личния състав е намален и до края на 1878 г. успешно са отбранявани от башибозука Чепеларе, Широка лъка и съседните християнски села. В края на декември в Рупчос идва руски гарнизон и поема тази отговорност.
До март 1879 г., четата е дислоцирана в Средните Родопи, след това преминава в Хасковско, за да предотврати метеж от кърджалийските съседи. В началото на юни 1879 г. след стабилизирането на новата власт, преминала осемнадесет години в борба, четата е разпусната.
Капитан Петко войвода има над 22 паметника в България – Крумовград, Ивайловград (с. Плевун ), Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора (в парк Тракия), Асеновград, в Морската градина в Бургас и други. За най-внушителен се смята този в Хасково, открит през 1955 година, дело на Стою Тодоров. В десетки български градове и села има улици, носещи името на героя, в Свиленград един от големите квартали се казва Капитан Петко войвода.
На него са посветени много народни песни, научни изледвания и литературни творби. По сценарий на Николай Хайтов за него е създаден спечелилият изключителна популярност биографичен многосериен филм "Капитан Петко войвода" (1981) режисьор е Неделчо Чернев, а оператор — Димо Коларов с участието на актьора Васил Михайлов в главната роля.
Граничният пункт с Гърция към Беломорието при Свиленград също носи неговото име - ГКПП Капитан Петко войвода.
На остров Ливингстън, Антарктида, на името на бележития българин е наречен връх Петко войвода (Petko Voyvoda Peak).
През 2004 година в родното му село Доганхисар Дедеагачко - Беломорска Тракия е открит негов паметник, построен със средства на Българско тракийско дружество. Той се намира в частния имот на местно гръцко семейство, в двора на ловния дом "Сафари", недалеч от центъра на селото.
По случай 160-годишнината от рождението на войводата на 2 декември 2004 година, на хълма Джаниколо в Рим бе открит друг негов паметник (автор професор Валентин Старчев), редом с този на Джузепе Гарибалди.
Никола Рясков (1856 – 1917) - български военен деец
Пенчо Райков (1864 – 1940) - български химик
Иван Манолев (1871 – 1930) - български революционер
Елена Карамихайлова (1875 – 1961) - българска художничка
Павел Матев (1924 – 2006) - български поет
Никола Рударов (1927 – 2010) - български актьор
Йосиф (1942) - български духовник
Деница Гаджева (1982) - български политик
Починали:
Ефрем Каранов (1852 – 1927) - български фолклорист
Панайот Пеев (1859 – 1935) - български военен деец
Елена Снежина (1881 – 1944) - българска актриса
Димитър Хаджилиев (1895 – 1960) - български писател
Йордан Тренков (1880 – 1960) - български революционер
Йордан Христов Тренков, с псевдоним Иван, е български учител и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и на Върховния македоно-одрински комитет.
Роден е в 1880 година в град Прилеп, който тогава е в Османската империя. В 1898 година завършва българската гимназия в Солун и от 1899 до 1903 година учителства в родния си град. Влиза в Революционното братство в Солун. След разформироването му влиза във ВМОРО и оглавява един от двата лагера сред прилепските дейци на организацията, като другият се оглавява от Петър Ацев.
В 1903 година е делегат на Смилевския конгрес, който го определя за член на Прилепското горско началство. През юни 1903 година е арестуван от властите, но успява да избяга от затвора. Участва в Илинденско-Преображенското въстание.
След потушаването на въстанието е сред малкото ръководни дейци, които остават в районите си и е нелегален началник на околийския комитет на ВМОРО в Прилеп до края на 1904 година. Делегат е на Прилепския конгрес през май-юни 1904 година, който му възлага борбата с новопоявилата се Сръбска пропаганда в Македония в Азот. На конгреса поддържа децентрализаторското реформистко крило на Пере Тошев и Гьорче Петров, докато Петър Ацев подкрепя централизаторското около Даме Груев. В Прилеп е в конфликт с Петър Мърмев, Никола Биолчев, Андон Димитров и други.
През 1905 - 1906 година е секретар във върховистката чета на поручик Любомир Стоенчев в Петричко.
При избухването на Балканската война в 1912 година Тренков е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в 4 рота на 6 охридска дружина. През войната е назначен за началник на Кюстендилския разузнавателен пункт.
През Първата световна война е български окръжен управител в Призрен.
Данаил Василев (1906 – 1993) - български композитор
Събития:
1879 г. — Съставено е второто правителство на България, начело с Климент Търновски.
Васил Друмев, приел монашеското име Климент, е български писател, духовник и политик от Консервативната партия. Той е автор на първата българска повест и първата българска драма с оригинален сюжет. След Освобождението е митрополит на Търновската епархия и на два пъти министър-председател на България.
Васил Друмев е роден около 1840 година в Шумен в семейството на дребен занаятчия. Учи в родния си град от 1847 до 1856 година при известните възрожденски учители Сава Доброплодни и Сава Филаретов. Взема участие в главната роля в побългарената комедия „Михал Мишкоед“ от Доброплодни в първото театрално представление в България. Учителят Доброплодни събужда любов към историята, литературата, театъра и импулсира учениците си за по-високо образование. През 1856 г. Васил Друмев става помощник-учител.
През 1858 г. Васил Друмев получава стипендия и заминава за Одеса, където учи в Одеската семинария. През лятото на същата година се запознава с надзирателя в пансиона Георги Раковски, който оказва влияние върху учениците с патриотичните си идеи. В Одеса Друмев пише първите си стихове „Светливо слънце ся роди...“ и „Милно и жално към въсток гледа...“, които излизат в „Цариградски вестник“. През 1860 г. написва повестта „Нещастна фамилия“, първата на български език. Публикува преводи от и през руски език. През 1862 г. участва в създадената от Раковски Първа българска легия в Белград, където се запознава с Васил Левски и Стефан Караджа, но през следващите години променя възгледите си към по-умерено просветителство.
След връщането си в Одеса Друмев пише втората си повест „Ученик и благодетели“ (1864–1865). През 1865 година завършва семинарията и постъпва в Духовната академия в Киев, която завършва през 1869 година. През 1869 година отива в Галац (Румъния), а след това в Браила, където е учител и директор на българското училище до 1873 година. Заедно с Васил Стоянов, Марин Дринов и други през 1869 година основава Българското книжовно дружество (БКД; днес Българска академия на науките), като става негов действителен член, деловодител и заместник-председател. Той е редактор на периодическо списание на БКД, където публикува статии, критики, научни материали. Обнародва и „Мати Болгария“ и препечатва от вестник „Дунавски лебед“ публикуваното през 1861 година „Житие и страдания грешнаго Софрония“ с интересен предговор и бележки. Сътрудничи също на вестниците „Съветник“ и „Дунавска зора“.
През 1873 г. е ръкоположен в Тулча за йеродякон под името Климент, като от следващата година е епископ Браницки, отговорен за добруджанската част на Доростоло-Червенската епархия. Негов духовен ръководител е митрополит Григорий Немцов. През Руско-турската война (1877-1878) Климент спасява Русе от унищожение, а българското население – от клане. През 1878 г., след Освобождението, става ректор на Петропавловската семинария край Лясковец и остава на този пост до 1884 г.
Климент Браницки се включва активно в политическия живот като един от водачите на Консервативната партия. Той оглавява второто правителство на България от декември 1879 година до април 1880 година. През 1884 г. за кратко управлява Софийската епархия, след което става митрополит на Търновската епархия. През 1885 г. става първият председател на новосъздадения Български червен кръст, като заема поста до 1887 г.
През август 1886 г. Климент Търновски е министър-председател в кабинета, съставен след проруския преврат срещу княз Александър I. Заради проруските си възгледи през 1893 г. е заточен в Петропавловския и Гложенския манастир. След падането на правителството на Стефан Стамболов през 1894 г. е освободен и на следващата година участва в делегацията, договорила признаването на княз Фердинанд от Русия.
Климент Търновски умира на 23 юли (10 юли стар стил) 1901 година в София.
Повестта „Нещастна фамилия“ е първата българска оригинална повест. Написана под влияние на поезията на Чинтулов и поемата на Раковски „Горски пътник“. Появата на тази повест се определя от нуждата от белетристично четиво, но наред с народните страдания описва и народната съпротива. В историята на българската литература Васил Друмев оставя името си и като драматург. „Иванку, убиецът на Асеня I“ е първото българско значително оригинално драматично произведение.
Счита се, че Друмев е бил запознат с творчеството на Шекспир и драматургията на Пушкин, но въпреки историческия си сюжет, драмата има съвременно звучене. Има и редица слабости — недостатъчна психологическа мотивировка, външни ефекти и риторичност. В архива на Васил Друмев се пазят недовършени драми, повести и разкази, както и спомени из живота на студентите в Русия и др.
1880 г. — В Източна Румелия натуралният десятък е заменен с поземлен данък.
1990 г. — Възстановени са дипломатическите отношения между България и Ватикана.
1992 г. — 6 декември, Никулден, е обявен за официален празник на морския град Бургас.
2003 г. — Създадена е Българоезична Уикипедия.
Материали и снимки: bg.wikipedia. 
Родени:
Тихо Обретенов (1808 – 1869) - български общественик
Иван Соколов (1844 – 1907) - български революционер
Петко войвода (1844 – 1900) - български революционер
Петко Кирков (Каракирков, Киряков) Калоянов, по-известен като Капитан Петко войвода, е български хайдушки войвода и революционер, посветил живота си на освобождението на беломорските българи и обединението им с България, защитник на Родопите, борил се за свободата на потиснатите в Османска Турция.
Петко войвода е роден на 18 декември (6 декември стар стил) 1844 г. в българското село Доганхисар, разположено на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия. В родното му село при даскал Лефтер, 15-годишният Петко се научава да пише и чете на български с гръцки букви. Майка му се казва Груда от съседното на Доганхисар село Тахтаджик, от известния род на Калояновци, а баща му е Кирко Каракирков. Има 8 братя и сестри. Бил много висок, с едър кокал, силно пъргав, но разсъдлив и с кротък нрав. Често пеел родопската песен за Делю войвода и обичал да играе хора. Турците убиват брат му Матю и братовчед му Вълчо и той убива единия и на 6 май (Гергьовден) 1861 година оставя семейството и излиза предводител на чета хайдути в гората, за да мъсти. Скоро 7-те момчета хайдути ликвидират убийците на Матю и Вълчи и главния виновник бахшибейскйя чифликчия Мехмед Кеседжи бей. На 16 юни 1861 година, при село Бахшибей разбиват турската полицейска потеря, водена от известен в околията с жестокостта си кърагалар, като убиват 2-ма и тежко раняват още неколцина турци. Османците са така респектирани от въоръжените българи, че дълго време не смеят да излизат от Бахшибей. След още две успешни битки с потерите през месец август, четата им става легендарна.
На 6 януари 1863 година една потеря от 130 души заптии и башибозуци открива и загражда станалите вече 9-тимата хайдути край селото Исьорен в Еноската кааза. Двама се убити, а Войводата (Голям Петко), Петко Радев (Малък Петко), Комньо Стоянов от Дугалхисар и Стоян Атанасов от Исьорен са ранени пленени от турците и хвърлени в затвора в Гелибол. Организират бягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора "Камлъкуле" (Кървава кула) известна днес като Бялата кула. След като устояват на инквизициите и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в Драма. По пътя хайдутите напиват заптиите и успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички освен войводата са пленени.
През 1864 г. новата чета завързва едно след друго кървави сражения: на 10 юни при старата Момчилова крепост Буруград и езерото Буругьол, Ксантийско, девет дена по-късно – в планината Саръкая, Маронийско, четата не само дава отпор и отблъсква потерите, но ги и преследва. Одринският Вали паша, силно обезпокоен, праща срещу четата Осман ага, кърагасъ в Одрин, получил своя бинбашийски чин за победата си над на Ангел войвода. Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман е бит и опозорен от Петко войвода и пашата го хвърля в затвора. Следват успешни сражения с турците в планините Карлък и Шапкъна, в околностите на Гюмюрджина - на 30 август и на 28 септември.
През 1877 г. в планината Чобандаг, Дедеагачко, на 15 март e първото сражение между бунтовническата дружина и турците. На 13 юни, ден преди руските войски да форсират Дунава, при село Павлюкюпрюсу четата разбива един кърагаларин от Фере. Организираният в 1869 година отряд, се включва в Руско-турската освободителна война (1877–1878). До края на годината четата има личен състав 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.
В края на декември 1877 година четата влиза в Мароня и освобождава града и околният район от турска власт. Българската власт се държи и след сключването на 19 февруари (3-ти март нов стил) на Санстефанския договор, по който града остава извън границите на България и продължава до 9 март. Когато след атаката на войска, башибозук и черкези, водени от двамата паши (генерали) Хасан и Яхия, четниците, предадени от гръцкия поп Филип, се изтеглят с част от населението от града. Заели една височина край Мароня, те обстрелват турците, които отстъпват, помислили, че срещу себе си имат руска войска, така градът е спасен от опожаряване. Убити са 72 турци, 6 четници и десетина жители на Марония предимно жени и деца. Дружината се прехвърля в Доганхисар, родното село на войводата, което е в руската зона. Тук руснаците им възлагат охраната на християнскто население в Беломорието и Родопите от турски войски и башибозушките и дезертьорски формирования на английския полк. Сенклер нарекъл се „Хидает“ бей. На 29 март четниците преодоляват пътьом с бой едно отделение турска войска при Каракая, Ференско. На 13 април в планината Китка, Димотишко, четата в състав 200 души разбиват 3000 Сенклеристи, като няколко десетки от башибозука са убити. След 14 дни в следваща битка със сенклеристите са убити и ранени 150 сенклеристи срещу 19 убити и ранени българи, войводата е леко ранен. Следващото сражение с башибозука на Хидает паша е при село Голям Дервент, Димотишко. Тук Петко войвода има 400 души срещу 1000 на британеца. Българите дават убити и ранени — 11 души и убиват и раняват — 35 турци. На 21 май отряд от 10 души (капитана с 3 четници, 3 казаци, 3 въоръжени одрински търговци), командван от Петко войвода, успешно отбранява село Плевун от нападение на сенклеристки башибозуци, ранява 10-тина и избива 20 плюс главатарите им и след евакуиране на населението в руската зона на 22 май атакува с 200 свои четници башибозушката орда. Няколкото стотин сенклеристи са напълно разгромени и дават към 200 убити срещу няколко убити и ранени четници, включително войводата, който пак е ранен. На 5 юли четата води последен бой със Сенклеровите части в Дедеагачко. След претърпените поражения сенклеристите опразват района и се оттеглят към Кърджалийско заедно със своя предводител, където преди настъпването на есента групите им се разпадат. Четата продължава мисията си в средните Родопи. На 18 август е първият бой с башибозука при Ешекулак, вторият е на 30 август при „Момина вода“, третият — на 8 септември в Караманджа. Към дружината на капитан Петко, която се сражава за освобождаването на Родопите, се присъединява и четата на Крайчо войвода. На 14 ноември разрасналата се чета, попълнена с необучени ентусиасти, е отхвърлена от башибозука в битка при село Брезе, в местността „Пуризовските колиби“. След това броят на личния състав е намален и до края на 1878 г. успешно са отбранявани от башибозука Чепеларе, Широка лъка и съседните християнски села. В края на декември в Рупчос идва руски гарнизон и поема тази отговорност.
До март 1879 г., четата е дислоцирана в Средните Родопи, след това преминава в Хасковско, за да предотврати метеж от кърджалийските съседи. В началото на юни 1879 г. след стабилизирането на новата власт, преминала осемнадесет години в борба, четата е разпусната.
Капитан Петко войвода има над 22 паметника в България – Крумовград, Ивайловград (с. Плевун ), Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора (в парк Тракия), Асеновград, в Морската градина в Бургас и други. За най-внушителен се смята този в Хасково, открит през 1955 година, дело на Стою Тодоров. В десетки български градове и села има улици, носещи името на героя, в Свиленград един от големите квартали се казва Капитан Петко войвода.
На него са посветени много народни песни, научни изледвания и литературни творби. По сценарий на Николай Хайтов за него е създаден спечелилият изключителна популярност биографичен многосериен филм "Капитан Петко войвода" (1981) режисьор е Неделчо Чернев, а оператор — Димо Коларов с участието на актьора Васил Михайлов в главната роля.
Граничният пункт с Гърция към Беломорието при Свиленград също носи неговото име - ГКПП Капитан Петко войвода.
На остров Ливингстън, Антарктида, на името на бележития българин е наречен връх Петко войвода (Petko Voyvoda Peak).
През 2004 година в родното му село Доганхисар Дедеагачко - Беломорска Тракия е открит негов паметник, построен със средства на Българско тракийско дружество. Той се намира в частния имот на местно гръцко семейство, в двора на ловния дом "Сафари", недалеч от центъра на селото.
По случай 160-годишнината от рождението на войводата на 2 декември 2004 година, на хълма Джаниколо в Рим бе открит друг негов паметник (автор професор Валентин Старчев), редом с този на Джузепе Гарибалди.
Никола Рясков (1856 – 1917) - български военен деец
Пенчо Райков (1864 – 1940) - български химик
Иван Манолев (1871 – 1930) - български революционер
Елена Карамихайлова (1875 – 1961) - българска художничка
Павел Матев (1924 – 2006) - български поет
Никола Рударов (1927 – 2010) - български актьор
Йосиф (1942) - български духовник
Деница Гаджева (1982) - български политик
Починали:
Ефрем Каранов (1852 – 1927) - български фолклорист
Панайот Пеев (1859 – 1935) - български военен деец
Елена Снежина (1881 – 1944) - българска актриса
Димитър Хаджилиев (1895 – 1960) - български писател
Йордан Тренков (1880 – 1960) - български революционер
Йордан Христов Тренков, с псевдоним Иван, е български учител и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и на Върховния македоно-одрински комитет.
Роден е в 1880 година в град Прилеп, който тогава е в Османската империя. В 1898 година завършва българската гимназия в Солун и от 1899 до 1903 година учителства в родния си град. Влиза в Революционното братство в Солун. След разформироването му влиза във ВМОРО и оглавява един от двата лагера сред прилепските дейци на организацията, като другият се оглавява от Петър Ацев.
В 1903 година е делегат на Смилевския конгрес, който го определя за член на Прилепското горско началство. През юни 1903 година е арестуван от властите, но успява да избяга от затвора. Участва в Илинденско-Преображенското въстание.
След потушаването на въстанието е сред малкото ръководни дейци, които остават в районите си и е нелегален началник на околийския комитет на ВМОРО в Прилеп до края на 1904 година. Делегат е на Прилепския конгрес през май-юни 1904 година, който му възлага борбата с новопоявилата се Сръбска пропаганда в Македония в Азот. На конгреса поддържа децентрализаторското реформистко крило на Пере Тошев и Гьорче Петров, докато Петър Ацев подкрепя централизаторското около Даме Груев. В Прилеп е в конфликт с Петър Мърмев, Никола Биолчев, Андон Димитров и други.
През 1905 - 1906 година е секретар във върховистката чета на поручик Любомир Стоенчев в Петричко.
При избухването на Балканската война в 1912 година Тренков е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в 4 рота на 6 охридска дружина. През войната е назначен за началник на Кюстендилския разузнавателен пункт.
През Първата световна война е български окръжен управител в Призрен.
Данаил Василев (1906 – 1993) - български композитор
Събития:
1879 г. — Съставено е второто правителство на България, начело с Климент Търновски.
Васил Друмев, приел монашеското име Климент, е български писател, духовник и политик от Консервативната партия. Той е автор на първата българска повест и първата българска драма с оригинален сюжет. След Освобождението е митрополит на Търновската епархия и на два пъти министър-председател на България.
Васил Друмев е роден около 1840 година в Шумен в семейството на дребен занаятчия. Учи в родния си град от 1847 до 1856 година при известните възрожденски учители Сава Доброплодни и Сава Филаретов. Взема участие в главната роля в побългарената комедия „Михал Мишкоед“ от Доброплодни в първото театрално представление в България. Учителят Доброплодни събужда любов към историята, литературата, театъра и импулсира учениците си за по-високо образование. През 1856 г. Васил Друмев става помощник-учител.
През 1858 г. Васил Друмев получава стипендия и заминава за Одеса, където учи в Одеската семинария. През лятото на същата година се запознава с надзирателя в пансиона Георги Раковски, който оказва влияние върху учениците с патриотичните си идеи. В Одеса Друмев пише първите си стихове „Светливо слънце ся роди...“ и „Милно и жално към въсток гледа...“, които излизат в „Цариградски вестник“. През 1860 г. написва повестта „Нещастна фамилия“, първата на български език. Публикува преводи от и през руски език. През 1862 г. участва в създадената от Раковски Първа българска легия в Белград, където се запознава с Васил Левски и Стефан Караджа, но през следващите години променя възгледите си към по-умерено просветителство.
След връщането си в Одеса Друмев пише втората си повест „Ученик и благодетели“ (1864–1865). През 1865 година завършва семинарията и постъпва в Духовната академия в Киев, която завършва през 1869 година. През 1869 година отива в Галац (Румъния), а след това в Браила, където е учител и директор на българското училище до 1873 година. Заедно с Васил Стоянов, Марин Дринов и други през 1869 година основава Българското книжовно дружество (БКД; днес Българска академия на науките), като става негов действителен член, деловодител и заместник-председател. Той е редактор на периодическо списание на БКД, където публикува статии, критики, научни материали. Обнародва и „Мати Болгария“ и препечатва от вестник „Дунавски лебед“ публикуваното през 1861 година „Житие и страдания грешнаго Софрония“ с интересен предговор и бележки. Сътрудничи също на вестниците „Съветник“ и „Дунавска зора“.
През 1873 г. е ръкоположен в Тулча за йеродякон под името Климент, като от следващата година е епископ Браницки, отговорен за добруджанската част на Доростоло-Червенската епархия. Негов духовен ръководител е митрополит Григорий Немцов. През Руско-турската война (1877-1878) Климент спасява Русе от унищожение, а българското население – от клане. През 1878 г., след Освобождението, става ректор на Петропавловската семинария край Лясковец и остава на този пост до 1884 г.
Климент Браницки се включва активно в политическия живот като един от водачите на Консервативната партия. Той оглавява второто правителство на България от декември 1879 година до април 1880 година. През 1884 г. за кратко управлява Софийската епархия, след което става митрополит на Търновската епархия. През 1885 г. става първият председател на новосъздадения Български червен кръст, като заема поста до 1887 г.
През август 1886 г. Климент Търновски е министър-председател в кабинета, съставен след проруския преврат срещу княз Александър I. Заради проруските си възгледи през 1893 г. е заточен в Петропавловския и Гложенския манастир. След падането на правителството на Стефан Стамболов през 1894 г. е освободен и на следващата година участва в делегацията, договорила признаването на княз Фердинанд от Русия.
Климент Търновски умира на 23 юли (10 юли стар стил) 1901 година в София.
Повестта „Нещастна фамилия“ е първата българска оригинална повест. Написана под влияние на поезията на Чинтулов и поемата на Раковски „Горски пътник“. Появата на тази повест се определя от нуждата от белетристично четиво, но наред с народните страдания описва и народната съпротива. В историята на българската литература Васил Друмев оставя името си и като драматург. „Иванку, убиецът на Асеня I“ е първото българско значително оригинално драматично произведение.
Счита се, че Друмев е бил запознат с творчеството на Шекспир и драматургията на Пушкин, но въпреки историческия си сюжет, драмата има съвременно звучене. Има и редица слабости — недостатъчна психологическа мотивировка, външни ефекти и риторичност. В архива на Васил Друмев се пазят недовършени драми, повести и разкази, както и спомени из живота на студентите в Русия и др.
1880 г. — В Източна Румелия натуралният десятък е заменен с поземлен данък.
1990 г. — Възстановени са дипломатическите отношения между България и Ватикана.
1992 г. — 6 декември, Никулден, е обявен за официален празник на морския град Бургас.
2003 г. — Създадена е Българоезична Уикипедия.
Материали и снимки: bg.wikipedia. Още от последните новини
Водещи новини
