Решението на Съединени американски щати да включат Западните Балкани в Закона за националната отбрана (NDAA 2026) беше представено официално като ангажимент към стабилността на региона. В реалността обаче това е не толкова акт на защита, колкото ясно очертаване на зона под стратегически надзор. Посланието е еднозначно: Балканите не са суверенно пространство за експерименти, а територия с фиксирани правила, определяни отвън.
Какво означава американското „не“ на промяната на граници
Забраната за „размяна на територии, подялба или прекрояване на граници по етнически линии“ не е нова позиция, а окончателно бетониране на следвоенния балкански модел. Това е сигнал към всички регионални играчи, че всякакви идеи за преразглеждане на статуквото – независимо дали идват от Белград, Прищина или Сараево – ще бъдат възприемани като заплаха за американските интереси, а не като вътрешнополитически дебат.
С други думи, границите на Балканите не са „неприкосновени“ по морални причини, а защото тяхната промяна би отворила процеси, които Вашингтон не може или не желае да контролира.
Корупцията – новият универсален инструмент за натиск
Най-същественият елемент в закона не е геополитическият, а персоналният. Санкционният механизъм срещу корупция позволява на американската администрация да удря директно по конкретни лица – политици, бизнесмени, посредници на влияние. Без съд, без международен мандат, без нужда от съгласие на съответната държава.
Това превръща корупцията от вътрешен проблем в геополитически лост. Кой ще бъде санкциониран и кой – не, вече не е въпрос на правосъдие, а на стратегическа полезност.
Русия и Китай – защо изобщо са в уравнението
Включването на мониторинг върху влиянието на Русия и Китай показва, че Балканите се разглеждат като фронтова линия на голямото съперничество. Енергетика, инфраструктура, медии, избори – всичко попада под лупа.
Тук няма илюзии за „свободен избор“. Регионът може да си партнира с други сили само дотолкова, доколкото това не противоречи на интересите на САЩ. Всичко извън тази рамка се квалифицира като „злонамерено влияние“.
Логичният въпрос: по какво право?
Формално – по никакво. Реално – по правото на силата. Законът на САЩ не задължава юридически балканските държави, но условява достъпа им до финанси, пазари, сигурност и политическа подкрепа. Това не е намеса в класическия смисъл, а налагане на избор: или приемаш рамката, или плащаш цената.
И тук идва неудобната истина – същото правят и другите големи играчи. Китай чрез кредити и инфраструктура, Русия чрез енергия и сигурност. Разликата е само в метода и езика, не в същността.
Какво означава това за малките държави
За Балканите, включително за България, този закон означава едно: суверенитетът е условен. Той съществува, докато не влиза в конфликт с интересите на по-големите. Пространството за маневриране е ограничено и изисква политически капацитет, какъвто регионът рядко демонстрира.
Най-опасната позиция остава не откритият избор на страна, а илюзията за пълна независимост без икономическа, военна и институционална опора.
Изводът… Решението на САЩ не е нито морална присъда, нито акт на благотворителност. То е управление на риск. Балканите са третирани не като равноправен партньор, а като зона, която трябва да бъде държана под контрол, за да не се превърне в проблем.
Истинският въпрос вече не е защо великите сили се месят – това е даденост.
Въпросът е дали държавите от региона имат собствена стратегия, или ще продължат да реагират на чужди решения, взети другаде.
