Българите не са „антиевропейци“ по природа, нито по убеждение. Напротив – България исторически, културно и цивилизационно винаги е принадлежала към Европа, дори когато изкуствено беше откъсната от нея зад Желязната завеса. Именно затова днес критичността на българското общество към решенията на европейския елит не е проява на враждебност, а на историческа памет и инстинкт за самосъхранение.
Поколението, което в момента е на средна и по-голяма възраст, е живяло 45 години в тоталитарен строй. Това не е абстрактен спомен от учебник, а личен опит – с ограничени права, контролирана информация, пропаганда, външно наложени решения и наказания за несъгласие. Хората, които са минали през това, са развили нещо, което днес липсва на много общества – критично мислене, изострено към признаците на авторитаризъм.
Именно затова в България все по-често се разпознават тревожни паралели. Не защото ситуацията е идентична по форма, а защото е сходна по механизъм. Днес няма лагери в класическия им вид, но има други инструменти – селективно правосъдие, показни арести, скалъпени обвинения, медийни внушения и институционален натиск. Когато хора виждат как кметове, обществени фигури или неудобни личности биват „прибирани“ с бързи и съмнителни обвинения, споменът за миналото неизбежно се връща. Методът е различен, логиката е същата.
Това не е българска параноя. Това е реакция на общество, което вече е виждало как започват подобни процеси и знае как свършват. Когато информацията се филтрира, когато несъгласието се заклеймява, когато решенията се взимат далеч от хората и им се налагат „за тяхно добро“, алармата се включва автоматично.
България не отхвърля Европейския съюз. Напротив – българите искат да бъдат част от една силна, модерна, свободна и зряла Европа. Европа на правата, на плурализма, на реалната демокрация и на уважението към националната специфика. Това, срещу което има съпротива, е усещането, че ЕС все повече се движи към централизирана, елитарна и идеологизирана конструкция, в която различното мнение се третира като заплаха.
Проблемът не е в европейската идея, а в начина, по който тя се прилага днес. Когато правилата идват „отвън“, когато няма реален обществен дебат, когато критиката автоматично се демонизира, това неизбежно напомня на модел, който българите познават твърде добре. И точно затова реакцията е остра.
Българската критичност не е знак за отстъпление от Европа. Тя е предупреждение. Предупреждение, че Европа рискува да повтори грешки, които вече са правени на този континент. И ако Европейският съюз иска да бъде устойчив, той трябва да слуша именно тези гласове – на обществата, които знаят как изглежда тоталитаризмът още в зародиш.
България иска Европа. Но свободна, а не управлявана със страх. Демократична, а не назидателна. И най-вече – Европа, която помни уроците на историята, вместо да ги повтаря под нова форма.
