Изказването на естонския външен министър Маргус Цахна от 15 декември 2025 г., че Европейският съюз трябва да третира Китай като „съучастник на Русия“ и да обмисли мерки срещу Пекин заради войната в Украйна, поставя повече въпроси, отколкото дава отговори. Особено когато към него се добавят внушения за възможен „удар“ срещу Китай, ако страната не прекъсне отношенията си с Москва.
На пръв поглед това изглежда като твърда позиция в защита на Украйна. При по-внимателен прочит обаче става ясно, че говорим не за реална стратегия, а за политическа реторика, откъсната от геополитическата и икономическата действителност.
Естония е малка държава с ограничени ресурси и символичен военен капацитет. С около 7 500 активни военнослужещи, без бойни танкове и без изтребителна авиация, страната няма самостоятелна способност да влияе върху глобални играчи като Китай. Това не е критика, а обективен факт. Затова всякакви внушения за „удар“ – военен, икономически или дипломатически – звучат нереалистично и по-скоро като сигнал към вътрешна публика и съюзници, отколкото като реален план за действие.
Дори ако погледнем на въпроса през призмата на Европейския съюз като цяло, ситуацията не изглежда по-различно. Китай е ключов търговски партньор за водещи икономики в ЕС – Германия, Франция, Италия. Европейската индустрия зависи от китайски вериги за доставки, включително в критични сектори като електроника, батерии и редкоземни елементи. В този контекст сериозни санкции срещу Китай биха имали ефект на икономически бумеранг, който ще удари първо Европа.
От своя страна Китай поддържа отношения с Русия не по идеологически, а по строго прагматични причини. Пекин купува руски енергийни ресурси на изгодни цени, балансира стратегическия натиск от САЩ и същевременно избягва пряко въвличане във войната. Китай не е военен съюзник на Русия по модела на НАТО и внимателно пази свободата си на действие. Това прави опитите да бъде „принуден“ чрез изявления от малки държави напълно неефективни.
Особено показателно е и предупреждението, че ако Китай не промени поведението си, „няма да има добри отношения с Естония“. От гледна точка на Пекин това няма стратегическа стойност. За глобална сила с икономика от трилиони долари подобно послание е политически шум, а не фактор за вземане на решения.
Истинският проблем не е в това, че Естония изразява позиция. Проблемът е в разминаването между думите и реалността. Когато моралната поза започне да се представя като геополитическа стратегия, рискът е Европа да взема решения, които звучат добре в медиите, но носят реални икономически и политически щети за собствените ѝ граждани.
В крайна сметка изказването на Маргус Цахна не разкрива нов подход към войната в Украйна, нито реален инструмент за натиск върху Русия чрез Китай. То по-скоро илюстрира нарастваща тенденция в европейската политика: много силни думи, малко реални лостове за влияние. А в международните отношения това обикновено не води до решения, а до задълбочаване на кризите.
