Украинският президент заяви, че Русия се готви за още една година война. Това изказване звучи като предупреждение, но всъщност поставя много по-дълбок и неудобен въпрос – какво е рационалното поведение на една държава, която вече губи война, плаща я с десетки хиляди животи и няма реален шанс да обърне хода ѝ?
В класическата логика на държавността отговорът е ясен. Когато една страна е изправена пред превъзхождащ противник, когато военният, демографският и икономическият ресурс се изчерпва, а перспективата за победа отсъства, навременното прекратяване на конфликта често спасява повече, отколкото героичното му продължаване. Историята познава достатъчно примери, в които късната капитулация води до по-тежки териториални загуби и до унищожаването на цели поколения.
Проблемът е, че войната в Украйна отдавна не се подчинява на тази логика. Тя вече не е просто национална отбрана, а част от много по-голям геополитически сблъсък. Решението дали конфликтът да приключи не се взема единствено в Киев. То зависи от държавите, които финансират войната, снабдяват я с оръжие и я използват като инструмент за натиск. В този смисъл Украйна все по-малко действа като суверенен субект и все повече като фронтова територия в чужда стратегическа игра.
Има и друг, по-неудобен фактор – за сегашното политическо ръководство капитулацията не е просто военен акт, а лична присъда. Загубата на войната означава край на властта, разследвания, отговорност и вероятно физическа опасност. Историята показва, че лидери, които водят войни „до последния човек“, почти никога не избират мира, ако той идва с тяхното политическо унищожение. За тях продължаването на войната е форма на самосъхранение.
Когато един конфликт се представя като „екзистенциален“ и „цивилизационен“, логиката за човешкия ресурс изчезва. Жертвите престават да бъдат хора с имена и съдби и се превръщат в статистика, оправдавана с лозунги. Това не е уникално за Украйна – така функционират всички прокси войни, в които чужди интереси са по-важни от местното население.
Най-трагичният аспект е, че колкото по-дълго продължава войната, толкова по-лоши стават условията за мир. Ако преговорите бяха започнали по-рано, загубите – и териториални,<
и териториални, и човешки – щяха да са по-малки. Днес цената е по-висока. След още една година тя ще бъде още по-висока. Това не е морална оценка, а проста аритметика на изтощението.
Войните рядко приключват в момента, в който това е разумно. Те свършват тогава, когато едната страна вече няма избор – след като икономиката е срината, населението е изчерпано, а бъдещето е заложено. Рационалното решение почти винаги идва твърде късно.
Затова въпросът не е дали капитулацията или договореният край биха били по-логични за държавата и народа. В много случаи отговорът е „да“.
