През последните седмици европейското публично пространство беше залято от реакции, коментари и интерпретации около годишното изявление на руския президент Владимир Путин. Част от тях бяха представени като „пропаганда“, други – като „манипулация“. В действителност обаче, ако се абстрахираме от емоционалния шум, става ясно нещо далеч по-неприятно за Брюксел: голяма част от критиките към Европейския съюз не идват отвън, а са следствие от собствените му решения.
Какво всъщност каза Путин
В речта си Путин не обяви „край на ЕС“, нито отправи директна заплаха. Основният акцент беше икономически и структурен. По думите му, санкционната война не е постигнала първоначалната си цел – срив на руската икономика. Напротив, Русия е преструктурирала търговията си, пренасочила енергийни потоци и е поддържала растеж, докато икономиката на ЕС се развива значително по-бавно.
Друг ключов момент беше твърдението, че Европейският съюз взема политически решения, които влизат в директен конфликт със собствените му икономически интереси – особено в сферата на енергетиката, индустрията и конкурентоспособността. По отношение на диалога Москва формулира позиция, че той е възможен, но само при „реалистичен и уважителен подход“, а не чрез морализаторство и ултиматуми.
Тези тези може да не се харесват в Брюксел, но проблемът е, че те все по-често се повтарят и от европейски политици, индустриалци и финансови институции.
Самоделегитимацията на ЕС
Европейски съюз не е в криза заради външен натиск. Кризата е вътрешна и системна.
Първо, ЕС провежда геополитика без да разполага с необходимите инструменти. Налагат се санкции, без да има дългосрочна енергийна стратегия. Говори се за стратегическа автономия, без реален военен и индустриален суверенитет. Обявява се солидарност, но без общ бюджет и фискална отговорност.
Второ, институционалният модел започва да се пропуква. Показателен беше отказът на Европейска централна банка, формулиран от нейния председател Кристин Лагард, да гарантира мащабен заем за Украйна. Това не беше политически жест, а юридическо признание, че ЕС иска да действа като държава, но е конструиран като договорна общност с ограничен мандат.
Трето, идеологията все по-често измества икономическата логика. Зелените политики, социалното инженерство и регулационният натиск се прилагат в момент, в който светът вече е навлязъл в ера на суров икономически и ресурсен реализъм. Резултатът е загуба на конкурентоспособност и индустриален отлив.
Има ли изход за ЕС
Теоретично – да. Практически – засега не се вижда политическа воля.
Европейският съюз би могъл да оцелее, ако се върне към основната си идея: общ пазар и икономическо сътрудничество между суверенни държави. Това означава приоритет на индустрията и енергетиката пред идеологическите експерименти, реално уважение към националните модели и ясно институционално решение – или пълна федерализация с отговорности и ресурси, или децентрализиран съюз без претенции за наднационална власт.
Настоящият междинен модел – нито държава, нито икономически съюз в класическия смисъл – е нестабилен и все по-трудно защитим.
Защо промяна не се случва
Причината е проста. Истинска реформа означава загуба на власт за сегашните елити, признание за стратегически грешки и отказ от удобното отлагане на решенията. Засега системата все още разполага с инерция и ресурси да поддържа статуквото. Но това не е устойчивост, а временно отлагане на сблъсъка с реалността.
Изводът
Европейският съюз не е „атакуван“ отвън толкова, колкото е подкопаван отвътре. Критиките, включително тези, формулирани от Москва, просто осветяват слабости, които вече са очевидни за все повече европейци. ЕС може да оцелее. Въпросът е дали изобщо иска да се промени, или ще продължи да разчита, че розовите очила могат да заместят икономиката, енергията и геополитиката.
