На 20 декември българите отбелязват Игнажден – един от най-дълбоките и смислени дни в народния календар. Това не е просто празник, а своеобразна граница между старото и новото, ден, в който според традицията се определя каква ще бъде идващата година.
В народните вярвания Игнажден е началото на новата година. Не на хартия, не по календара, а в реалния живот – чрез знаци, хора и действия. Най-важният от тях е т.нар. полазник – първият човек, който влезе в дома. Смятало се е, че неговото здраве, настроение и „късмет“ ще се пренесат върху цялото семейство през следващите месеци. Затова в много къщи полазникът не се оставя на случайността.
Огнището има централна роля. Полазникът разравя огъня с дърво и нарича за здраве, берекет и спокойна година. Искрите символизират плодородие и живот – колкото повече, толкова по-добре. Не се изнася нищо от дома – нито предмети, нито пари. Идеята е проста: да не „излезе“ късметът навън.
Денят е и своеобразен тест за характер. Не се чисти, не се пере, не се започва тежка работа. Избягват се караници и лоши думи, защото според вярванията те се „запечатват“ в годината напред. Трапезата е постна, без показност – жито, боб, ошав, пита. Смисълът не е в изобилието, а в символите.
Игнажден показва нещо много типично българско – прагматична народна философия. Хората са вярвали, че първият жест, първата дума и първият човек имат значение. Без суета и без украса. Един ден, който ни напомня, че началото често е по-важно от самия край.
Традиция, оцеляла векове. И логика, която и днес звучи изненадващо актуално.
