„За да ни пазят, трябва първо да ни следят“ – как благата кауза се превръща в универсално оправдание
Има една формула, която работи безотказно. Толкова е елементарна, че дори не изисква особена конспирация – само търпение и правилния морален претекст. Формулата е проста: избираш кауза, срещу която никой не може да възрази, и под нейното знаме въвеждаш мерки, които при всякакъв друг повод биха били немислими.
Днес тази кауза се нарича „борба със сексуалното насилие над деца“. Утре ще има друго име. Но механизмът е същият.
В рамките на дебата около т.нар. Chat Control Европейският съюз отвори врата, която доскоро беше заключена с няколко катинара – принципът на неприкосновеността на личната кореспонденция. Формално не се говори за „масово следене“. Говори се за алгоритми, автоматичен анализ, превенция, защита. Думи, които звучат меко, почти успокояващо. Само че зад тях стои една много твърда реалност: за да бъде „разпознато“ съдържание, то трябва да бъде видяно.
Тук започва истинският проблем.
Не дали някой чиновник ще чете чатовете ни.
А фактът, че се създава инфраструктура, която може да го прави.
Първо ни уверяват, че ще се сканират само вече известни незаконни изображения. После – че ще се търсят „подозрителни модели“. След това идва „превенцията“. И накрая логиката става желязна: за да не се изплъзне нищо, трябва да се гледа всичко. Не защото всички сме виновни, а защото някой може да бъде.
Най-голямата илюзия в този процес е твърдението, че криптирането остава непокътнато. Когато сканирането се извършва преди криптиране – на самото устройство – криптирането се превръща в декор. Красив надпис на витрината, зад която вече си оставил ключа.
И тук не става дума за педофили, престъпници или „лоши хора“. Те винаги ще бъдат използвани като аргумент. Става дума за принцип. За прецедент. За това дали приемаме, че е допустимо всички да бъдат наблюдавани, за да бъдат уловени малцина.
Историята не познава нито един случай, в който масов инструмент за наблюдение да е останал завинаги ограничен до първоначалната си цел. Никога. В нито една държава. В нито една система. Първо е извънредна мярка. После е временна. Накрая е „нормална“.
Днес е сексуално насилие.
Утре ще е „екстремизъм“.
После „дезинформация“.
Накрая – неудобно мнение.
И когато някой каже: „Ако нямаш какво да криеш, няма от какво да се притесняваш“, истинският отговор е прост:
Проблемът не е какво криеш. Проблемът е кой държи ключа – и защо изобщо му го даваш.
Защото свободата рядко се отнема с танкове. Най-често се отнема с благородни мотиви и добри намерения.
