Последните две седмици очертаха необичайно рязък политически завой в България. Темите, които доминираха публичния дневен ред – бюджетът за 2026 г., протестите срещу предвидените данъчни мерки, решението за окончателното въвеждане на еврото от 1 януари 2026 г. и готовността на управляващата коалиция да понесе последствията – изведоха на преден план един въпрос: дали наблюдаваме временен институционален шок или подготвен „авариен коридор“ към умишлено сваляне на правителството?
Събитията се развиха с изненадваща синхронност:
– протестите срещу бюджета ескалираха за часове;
– правителството оттегли проектобюджета внезапно;
– опозиционните сили обявиха кабинета за нелегитимен;
– улицата формулира ясни искания за оставки;
– кабинетът се оказа в позиция, в която всяко действие (или бездействие) е политически риск.
Тази динамика не е случайна. Тя е функция от три паралелни процеса:
структурно изчерпване на коалиционната енергия;
дългосрочна липса на обществено доверие към институциите;
навлизане в критична фаза на евроинтеграцията – “нулевата година” към еврозоната.
Точката, в която тези процеси се пресичат, създава условия за сценарий, при който управляващите могат да отчетат геополитически успех (приемането на еврото), но да избегнат непосредствените вътрешни политически последствия, като се оттеглят преди те да настъпят.
I. Системна диагноза: защо бюджетът детонира политически
Бюджетът за 2026 г., представен от кабинета Желязков, се оказа катализатор на общественото напрежение по три основни линии:
1. Фискална структура, която предполага „затягане на колана“
Високи прогнозни разходи, увеличения в осигуровки и данъци, разширени социални поуки и увеличен държавен сектор сигнализираха дефицитна политика, която противоречи на препоръките на ЕК и МВФ за фискално охлаждане преди приемането на еврото.
Това породи страхове от нова инфлационна вълна.
А инфлацията вече е политически токсичен фактор.
2. Прозираща загуба на комуникацията с обществото
Големите фискални промени бяха представени без адекватна предварителна комуникация. Ефектът беше двоен:
– социалното напрежение експлодира,
– опозиционните сили капитализираха страха от поскъпване.
3. Разминаване с обществената психология преди еврозоната
Обществото в България остава силно поляризирано относно еврото.
Данни от 2023–2025 показват стабилно колебливо отношение:
45–50% „за“, 50–55% „против“.
Когато бюджетът се възприема като „предвестник“ на поскъпване след еврото, политическата устойчивост се срива.
II. Еврото като политически актив и политическа заплаха
България вече е в необратим стадий на въвеждане на еврото. Всички институционални решения са взети:
– докладите на ЕК и ЕЦБ са положителни;
– Съветът на ЕС утвърди членството;
– курсът е фиксиран: 1.95583;
– банковата, касовата и правната инфраструктура е в напреднал стадий.
Няма институционален механизъм за „стопиране“ на еврото от страна на българското правителство.
То може само да управлява политическите и социалните ефекти.
Точно тук възниква дилемата на кабинета:
– Да управлява прехода към еврото и да понесе целия политически негатив?
или
– Да подаде оставка преди прехода и да прехвърли първоначалния шок върху служебно правителство?
Исторически в България управляващите неведнъж са избирали втория вариант.
III. Модел на политическа рационалност: кога едно правителство има мотив да падне преди криза
От гледна точка на политологията, решението „падаме или оставаме“ не е морално, а стратегическо.
То се основава на три променливи:
1. Очакван политически негатив
Поскъпване след еврото, закръгления, напрежение на пазара на труда, социални протести.
В прав текст:
Ако управляваш в момента на ценовия шок, ти гориш политически.
2. Възможност за контролирано падане
Ако може да се създаде „легитимна причина“ за оставка – протести, блокиран бюджет, саботаж от опозицията, конфликт с президента – тогава падането се продава като „невъзможност да се управлява“.
3. Потенциал за политическо възстановяване
Ако кабинетът падне преди шока, а после се върне след избори,
ще бъде възприеман като „спасител“, а не като „виновник“.
Това е класическият модел на „политическо застраховане“, работил в България през 1997, 2013 и 2020 г.
IV. Обективна оценка на вероятността за контролирано падане до края на 2025 г.
Аналитичният модел включва следните фактори:
сила и устойчивост на протестите;
вътрешни напрежения в коалицията (ГЕРБ–БСП–ИТН);
реакция на президента;
натиск от ЕС за стабилност;
рискове при въвеждане на еврото;
обществено недоволство от инфлацията;
капацитет за ревизия на бюджета;
рейтингови тенденции.
Качествена вероятностна рамка:
60–70% – правителството остава до януари 2026 г.
(Заради натиска от ЕС, необходимостта от контрол над процеса и политическия престиж.)
30–40% – контролирано или ускорено падане до края на 2025 г.
(Ако протестите не спаднат, бюджетът не бъде стабилизиран и коалицията опредмети страха си от политическата „сметка“ при еврото.)
V. Защо именно този период е критичен
България е в т.нар. „шоков периметър“ – последните седмици преди еврозоната. Това е момент, в който:
всички ключови решения вече са взети;
но последствията още не са усетени;
и политиците вече са пресметнали кой ще носи негативите.
Този тип политически цикли са най-рискови за коалиционни правителства, особено в държави с ниско доверие към институциите.
VI. Структурният проблем: институционален дефицит + обществен страх = политическа нестабилност
Текущото напрежение не е само временно явление. То е симптом на:
– натрупано недоволство,
– липса на доверие,
– управленски дефицити,
– институционална умора,
– поляризация около темата за еврото.
Еврото е катализатор, а не причината.
Причината е хроничният конфликт между държавата и обществото.
VII. Извод: България навлиза в период на системно пренареждане
Дали правителството ще падне?
Ако коалицията анализира рисковете рационално – има логика да падне.
Ако анализира риска държавнически – има логика да остане.
Именно затова прогнозата е двупосочна.
Но едно е сигурно:
Еврото ще бъде въведено, независимо кой е премиер.
Политическата цена тепърва ще се плаща – въпросът е от кого.
В този смисъл следващите седмици ще покажат дали кабинетът се стреми към историческа роля или към политически суверенитет над последствията.
А обществото трябва да е подготвено: най-важните решения вече са взети, а политическите щети тепърва започват.
