Един от най-удобните митове в съвременната политика е, че световните процеси се движат от „характера“ на лидерите. Че един президент е „луд“, друг – „умен“, трети – „умерен“, и от това зависи посоката на държавата. В случая със Съединените щати този мит е особено вреден, защото прикрива реалния механизъм на властта.
САЩ не се управляват от президентите си. Президентите се използват от държавата.
Американската политика е дългосрочна, писана години напред и коригирана постепенно от т.нар. постоянна държава – разузнавателната общност, Пентагона, финансово-енергийния комплекс, големите индустрии и институционалната бюрокрация. Тези структури не мислят в изборни цикли, а в десетилетия. Те формулират стратегиите. Президентът е изпълнителят – с различен стил, но в рамките на зададеното направление.
От тази гледна точка Доналд Тръмп не е грешка в системата. Той е логичен избор за конкретен исторически момент.
След края на Студената война САЩ опитаха да управляват света чрез глобални институции – ООН, климатични панели, „многостранни формати“, безкрайни комисии и форуми. Това работеше, докато Америка беше безспорният център на икономическата и военната система. След 2008 г. моделът започна да се пропуква. След 2014 г. – да се разпада. След COVID и войната в Украйна – да работи срещу самите САЩ.
Глобалните структури, които Вашингтон финансираше, се превърнаха в арена за чуждо влияние, бюрократично самовъзпроизвеждане и идеологически натиск. Вместо инструмент – те станаха товар. Вместо контрол – източник на уязвимост. Това е моментът, в който държавата трябва да направи не еволюция, а разрив.
Тук се появява Тръмп.
Той е идеалният носител на непопулярни, груби и разрушителни решения. Президент, който може да каже „излизаме“, без да пише 40 страници обяснения. Който може да бъде обвинен във всичко – от некомпетентност до лудост – докато системата зад него остава формално „чиста“. Това е класически геополитически модел: радикалните ходове се правят от фигура, която поема удара върху себе си.
Тръмп не „измисля“ изтеглянето от международни организации. Той го активира. Процесът е подготвян от години – с доклади, вътрешни оценки, бюджетни анализи и стратегически ревизии. Някой просто трябваше да натисне копчето. И да бъде достатъчно безскрупулен, за да не се оглежда назад.
Затова и въпросът дали Тръмп е „клоун“ е второстепенен. В публичния образ – да, това е част от функцията му. В системния смисъл – той е политически чук. Не за фина работа, а за разрушаване на конструкции, които вече не обслужват интереса на държавата.
Най-важният индикатор, че това не е лична прищявка, а държавна линия, ще дойде по-късно. Ако след Тръмп дойде „по-нормален“, „по-дипломатичен“ президент, той няма да върне стария модел. Той просто ще нормализира вече направеното. Това е стандартният американски сценарий: радикалът руши, технократът узаконява.
В този смисъл напускането на международни структури, дистанцирането от ООН и отказът от глобалисткия модел не са епизод. Те са фаза. Част от по-широк процес на концентриране на суверенитет, ресурси и контрол в условията на разпадащ се световен ред.
А изводът е прост и неприятен за мнозина:
Светът не се движи от „луди лидери“.
Лидерите се подбират според това каква лудост е необходима в дадения момент.
Продължението наистина следва. Но то вече не е въпрос на избори, а на инерция.
