Най-лесното оправдание е винаги едно и също: „държавата не става“. Казва се с въздишка, с яд или с примирение и удобно приключва разговора. Само че това изречение е лъжа, с която си измиваме ръцете. Държавата не е някакво митично чудовище. Тя е сбор от хора. От нас. От чиновниците зад гишетата, от полицаите на пътя, от администрацията, от избраните политици и от всички, които мълчаливо приемат безобразията.
Ако този народ се премести утре в друга държава, след едно поколение тя ще изглежда подозрително позната. Същата мудност, същото прехвърляне на отговорност, същото „не е моя работа“. Проблемът не е географски. Проблемът е манталитетен.
Чиновникът е първият симптом. Онзи, който те гледа като досадна пречка, а не като гражданин. Онзи, който не решава проблеми, а ги бута по папки. Законът за него не е инструмент за справедливост, а параван, зад който да не поеме лична отговорност. „Такъв е редът“ се е превърнало в универсално извинение за мързел, безхаберие и липса на човечност. А всъщност редът се прилага от хора. И начинът, по който го прилагаш, говори кой си.
Най-фрапиращият пример днес обаче е полицията.
Полицията извоюва сериозни увеличения на заплатите и бяха масово подкрепени от гражданите. Стачки, натиск, политически пазарлъци – всичко беше позволено. Аргументът беше ясен: тежка работа, риск, отговорност. И до тук – добре. Обществото прие това с разбирането, че срещу тези пари ще получи професионализъм, защита и човечност.
Какво получи вместо това? Терор под формата на „възпитание“. Засади, капани, абсурдни ограничения, поставени не за безопасност, а за санкции. Глоби без разум, без контекст, без грам човешка преценка. Не превенция, а лов. Не ред, а страх. Не служба на обществото, а демонстрация на власт.
Полицията днес масово не възпитава. Тя наказва, защото може. И защото така е по-лесно. Камерата не пита, фишът не мисли, а началникът иска „резултати“. Зад всичко това стои пълна липса на морален компас. Законът се използва като бухалка, не като инструмент за справедливост.
Най-големият проблем е мълчанието. Когато полицията стачкуваше за пари – беше шумно. Когато същата тази полиция е превърната в инструмент за натиск и тормоз над обикновените хора – тишина. А точно тогава трябваше да има съпротива. Защото правата не вървят без отговорности. И заплатата не е индулгенция за безчовечност.
Същото важи и за всички останали по веригата. Чиновници, инспектори, регулатори. Всеки, който се крие зад печат, униформа или наредба, за да не мисли. Държавата се разпада не от липса на закони, а от липса на съвест в прилагането им.
Изборите са само началото. След това идва истинската работа – контролът. Постоянният натиск. Напомнянето, че властта е делегирана, не подарена. Че служенето на обществото не е лозунг, а ежедневна отговорност.
Докато търпим капаните, докато мълчим пред безумията, докато приемаме „така е навсякъде“ – така и ще е. Но не защото държавата не става. А защото ние позволяваме да не става.
