Изявленията на Доналд Тръмп за Гренландия минаха границата между стратегически дебат и откровено абсурдна аргументация. Тезата му е проста: Русия или Китай „можело“ да поискат да превземат Гренландия, затова САЩ трябвало да действат първи. Това не е политика за сигурност. Това е логика на силния, който оправдава агресията си с хипотетична заплаха.
В публичното пространство започна да се внушава, че около Гренландия „гъмжи“ от руски бойни кораби и китайски подводници. Реалността е далеч по-прозаична. В региона има засилено присъствие на НАТО, включително ключовата американска база Pituffik (бившата Туле), която от десетилетия е част от системата за ранно предупреждение и ракетна отбрана. Русия оперира активно в Арктика, но основно по собственото си северно крайбрежие. Китай няма военноморска инфраструктура около Гренландия. Говоренето за „обсада“ е медиен наратив, а не военен факт.
Още по-проблематична е логиката на „превантивното превземане“. В международното право не съществува принцип „ще го взема, защото може някой друг да го вземе“. Това е същата концепция, с която се оправдаваха превантивни войни, анексии и „хуманитарни интервенции“, завършили с дългогодишна нестабилност. Ако този подход се приеме за норма, светът влиза директно в епоха на силовото преразпределение на територии.
Истинските мотиви обаче не са тайна и нямат нищо общо със страховете, които се размахват публично. Гренландия е ключова за контрол върху Арктика и Северния морски път, който с топенето на ледовете става все по-важен търговски коридор. Под леда и скалите се крият огромни ресурси – редкоземни елементи, уран, нефт и газ. Военно, островът е стратегическа точка по полярния въздушен и ракетен коридор между Русия и Северна Америка. Това е реалната карта, която се играе.
Останалото е комуникационна обвивка за вътрешна употреба. Плашиш обществото с „руска“ и „китайска“ заплаха, за да легитимираш разширяване на влияние и контрол върху ресурси. Схемата не е нова. Припомня твърде ясно реториката за „оръжия за масово поразяване“ в Ирак през 2003 г. – първо страх, после „необходима интервенция“, накрая геополитически и икономически интереси.
В крайна сметка, случаят с Гренландия не е ексцентрична прищявка на един политик. Той е симптом за по-дълбок проблем – завръщането на империалното мислене, при което силните държави си позволяват да говорят за територии като за активи за придобиване. Това не е защита. Това е силова политика, маскирана като сигурност.
И точно затова звучи налудничаво – защото е грубо, опростено и разчита на това публиката да приеме страха като аргумент. В реалността това е опасен прецедент, който подкопава не само международния ред, но и самата идея, че границите не се местят с изявления по телевизията.
