Тази снимка не е просто заядлив кадър от подземен паркинг. Тя е диагноза.
Автомобил, паркиран директно върху пешеходна пътека в мол. Не „малко криво“, не „с половин гума“, а нагло – цялата пътека е окупирана. Място, което по дефиниция е предназначено за хора: майки с колички, възрастни, хора с увреждания, деца. Всички те са изместени от едно единствено послание: „Аз съм по-важен“.
Тук не става дума за липса на умения за паркиране. Това не е технически проблем. Това е манталитет. Манталитетът на човека, който вярва, че правилата са за другите. Че пространството е негово, защото има кола, защото бърза, защото „няма кой да го глоби“. Че удобството му стои над всякакъв обществен ред.
И не, това не е „дреболия“. Това е същият тип мислене, който после обяснява защо:
– се кара в аварийната лента;
– се минава на червено „само за секунда“;
– се паркира на тротоар „щото няма къде“;
– се гази пешеходец, но „той не гледал“.
Моловете обичат да се рекламират като „модерни пространства“, „семейна среда“, „европейски стандарт“. Но европейският стандарт не е в лъскавите витрини, а в базовото уважение към другия. А то започва от най-елементарното: да не паркираш върху пешеходна пътека.
Най-тъжното е, че подобни снимки вече не шокират. Те се споделят с ирония, с мемета, с „гледай го тоя“. Свикнали сме. Нормализирали сме простащината. И точно това е проблемът.
Защото обществото не се разпада с гръм и трясък. То се разпада тихо – с всяка такава „дребна“ наглост, която остава без последствие, без санкция, без срам.
Тази кола не е просто неправилно паркирана. Тя е паркирана точно върху границата между „общество“ и „джунгла“. И, за съжаление, все по-често избираме второто.
