В последните дни из интернет се разпространява поредният пропаганден разказ, представян като „разследване“, според който руската балистична ракета „Орешник“, рекламирана от Москва като оръжие от „следващо поколение“, всъщност била технологичен анахронизъм от времето на Студената война. Аргументът – в отломките били открити механични жироскопи и електронни лампи, вакуумни тръби, вместо модерни цифрови сензори и микропроцесори. Оттук нататък следва подигравателен тон, сравнения с Гагарин и внушението, че става дума за нещо примитивно, почти комично.
Проблемът е, че този тип „анализ“ не просто е повърхностен. Той е интелектуално несъстоятелен.
Да започнем от най-елементарното: наличието на вакуумни лампи или аналогови системи в едно оръжие не означава технологична изостаналост. Означава инженерно решение, съобразено с конкретна среда на работа. Във военната и космическата техника „по-старо“ много често означава „по-надеждно“. Вакуумните лампи и аналоговите вериги имат качества, които съвременната цифрова електроника трудно покрива – устойчивост на електромагнитен импулс, устойчивост на радиация, работа в изключително широк температурен диапазон и пълна предсказуемост на поведението. Те не „забиват“, не се рестартират, не влизат в неопределени състояния. За оръжие това е решаващо.
Иронията с „Юрий Гагарин е летял с такъв жироскоп“ също издава непознаване на темата. До ден днешен бойни самолети от най-ново поколение имат аналогови резервни прибори. Ядрените бойни глави на САЩ използват технологии от 60-те години по абсолютно съзнателни причини. Когато системата трябва да работи със 100% сигурност в крайни условия, доказаното често е по-добро от „модерното“.
Най-удобно заобикаляният въпрос обаче е друг: ако тази ракета е толкова „архаична“, защо модерното европейско противовъздушно отбранително покритие не успява да я прихване и свали? Ако говорехме за елементарна балистична ракета с предсказуема траектория, прихващането ѝ щеше да бъде рутинна задача. Фактът, че това не се случва, говори за съвсем други характеристики – маневриране в хиперзвукова фаза, променлива траектория, плазмен облак, който затруднява радарното и инфрачервеното откриване, и скорости, при които времето за реакция на ПВО пада под практическите възможности. Това не е въпрос на „вяра“, а на физика.
Отделен епизод в тази пропагандна конструкция е аргументът с „оцелялата лампа“. Как била останала цяла, след като ракетата се е разбила? Отговорът е прост: лампата не е падала с хиперзвукова скорост. Тя е отломка, отделена след разрушаване, при значително намалена скорост, често след въздушна фрагментация. Освен това вакуумните тръби са изработени от боросиликатно или кварцово стъкло – материали, използвани в авиацията и космоса, далеч по-здрави от обикновеното стъкло. Да се правят генерални изводи от оцеляла лампа е все едно да се твърди, че самолет не се е разбил, защото е намерена здрава седалка.
Истинският въпрос не е дали тази пропаганда е технически коректна – тя очевидно не е. Истинският въпрос е защо изобщо работи. Отговорът е неприятен: защото разчита на масовото объркване между потребителска и военна технология, на рефлекса „дигитално = модерно“ и на подценяването на аудиторията. „Лампи = смешно“ е лесно смилаем наратив, особено когато се поднася от медии с претенции за авторитет.
В крайна сметка изводът е прост. Лампите не означават изостаналост. Аналоговото не означава примитивно. Неприхванатата ракета не е „фалшива“, а точно обратното – проблем. А когато подобни твърдения се представят като сериозно разследване, това вече не е анализ, а интелектуална дъвка. И ако ракетата беше толкова „архаична“, колкото се внушава, тя отдавна щеше да бъде просто още една точка в статистиката на свалените цели.
