Историята рядко се повтаря буквално. Но много често се връща със същата логика, облечена в други форми. Именно такъв е паралелът между епохата на аяните през XVII–XVIII век и сегашното състояние на Европейския съюз. Разликата е в инструментите. Сходството е в симптомите.
В края на османското господство на Балканите централната власт формално съществува, но реално е загубила контрол. Султанът издава фермани, но по места управляват аяните. Под „аяни“ се разбират конкретни социални фигури – местни първенци в Османската империя, които не са били част от официалната централна власт, но са притежавали реална сила. Това са едри земевладелци, данъчни арендатори, богати търговци, бивши спахии или военачалници, които концентрират в ръцете си икономически ресурс, въоръжени хора и влияние върху администрацията. Формално те признават султана, но на практика действат автономно – събират данъци, налагат ред, решават спорове и водят собствена политика според интереса си. Аяните не са случайни бунтовници, а продукт на отслабнала държава, която вече не може да упражнява властта си пряко и я делегира – съзнателно или принудително – на местни силни фигури. Те събират данъци, налагат ред, поддържат собствени въоръжени сили и водят политика според личния си интерес. Империята е цяла по карта, но разпокъсана по съдържание. Законът не изчезва – той просто започва да важи избирателно.
Днешният Европейски съюз не е империя в класическия смисъл, но изпада в сходно състояние. Формално има правила, договори, институции и общи ценности. Реално обаче центърът все по-трудно налага единна политика. Решенията се вземат бавно, при компромиси, често се саботират от самите членки, а при криза всяка държава действа сама. Суверенитетът не се губи открито, а се размива – между национални правителства, наднационални органи, икономически интереси и външни зависимости.
Аяните тогава са били местните силни фигури, които запълват вакуума, оставен от отслабената държава. Днес техният еквивалент не носи ятаган и не държи крепост, а контролира капитали, медии, партии, съдебни лостове и обществени страхове. Властта не е концентрирана, а фрагментирана. Това прави системата нестабилна, дори когато изглежда спокойна.
Сходството става още по-ясно, когато погледнем реакцията на населението. В епохата на аяните хората губят доверие в държавата и започват да търсят закрила от местния властелин. Днес доверието в европейските институции пада, а обществата се обръщат към национализъм, популизъм или външни „алтернативи“. Не защото са глупави, а защото усещат, че центърът вече не е сигурен гарант.
Исторически погледнато, епохата на аяните не е причина, а последен етап от един по-дълбок процес – разпад на управляемостта. Малко след нея идват бунтовете, реформите, отцепванията и в крайна сметка краят на османското владичество в Европа. Империята оцелява още десетилетия на хартия, но реално губи почва под краката си.
Тук идва неудобният въпрос. Прилича ли днешният ЕС на система, която все още работи, или на система, която продължава по инерция? Не става дума дали съюзът ще се разпадне утре, а дали вече не е навлязъл в собствена „епоха на аяните“ – период на вътрешно разслояване, в който правилата важат различно, солидарността е условна, а общият интерес все по-често отстъпва пред местния.
Историята не дава готови прогнози, но дава ясни предупреждения. Когато центърът губи способността да управлява реално, периферията неизбежно започва да се държи като самостоятелен играч. И ако този процес не бъде осъзнат и коригиран навреме, разпадът рядко идва с гръм и трясък. По-често идва тихо, под формата на „нормално функциониране“, докато вече не е късно.
