Историята не започва през 2023 г., а още с „джипката“, хъб-манията и енергийните договорки на ГЕРБ. Президентът няма правомощия да спира търговски сделки, но днес удобно е превърнат в изкупителна жертва, докато България плаща по милион на ден.
Историята с договора между „Булгаргаз“ и турската държавна компания BOTAS не се появи от нищото през 2023 година. Тя има ясно начало, политическа линия и хора, които години наред я налагаха публично. Още около 2020 година Бойко Борисов започна агресивно да прокарва тезата, че България трябва да стане „газоразпределителен хъб“ на Балканите. Това не беше абстрактна идея. Това беше ежедневен медиен спектакъл – джипката, каската, обиколките по трасето, пресконференции от строителни площадки, репликите „аз договорих“, „аз направих“, „ние ставаме хъб“.
В този период Борисов демонстрираше показна близост с Ердоган. Символиката беше недвусмислена – България влиза дълбоко в турско-руската енергийна архитектура чрез TurkStream и свързаната инфраструктура. Емблематичният момент, в който Борисов въртеше крана при откриването на газовата инфраструктура, не беше PR инцидент. Това беше политическо послание – ние сме част от тази схема и я приемаме като стратегически избор.
След падането на неговото правителство процесът не спря. Напротив – той просто влезе в административната си фаза. На 3 януари 2023 година служебният кабинет с премиер Гълъб Донев подписа договора между „Булгаргаз“ и BOTAS. Договорът е дългосрочен – до 2035 година, предвижда резервиране на капацитет за достъп до турски LNG терминали и преносна мрежа, и задължава България да плаща фиксирани такси независимо дали реално използва услугата.
Тук започва голямото политическо пренаписване на историята. Изведнъж цялата отговорност беше стоварена върху президента Румен Радев. Само че това е удобно внушение, което няма нищо общо с реалната правна рамка. Президентът няма конституционно право да спира търговски договори. Той няма механизъм да отменя решения на Министерски съвет. Той не подписва договорите на държавните дружества. Това са правомощия на изпълнителната власт и на управителните органи на компаниите.
Решението за BOTAS е взето от Министерски съвет и изпълнено от „Булгаргаз“. Това е юридическият факт. Всичко останало е политическа интерпретация.
Още по-удобно се премълчава, че изборът на служебен премиер от президента е силно ограничен по закон. Кръгът от допустими фигури е тесен, а в онзи период държавата беше в постоянен институционален блокаж. В този контекст Радев не е архитект на проекта, а фигура, поставена в готов сценарий. Процесът вече беше тръгнал – инфраструктурата беше изградена, политическата рамка беше начертана, договорните разговори бяха започнати години по-рано.
И тук идва най-интересната част – защо днес всички в хор повтарят, че „Радев е виновен“?
Отговорът е прост. Защото е удобно. Защото така се прикрива истинската политическа отговорност. Защото така се измиват ръцете на хората, които години наред лобираха България да се върже към турско-руския енергиен модел. Защото така се измества фокусът от реалните решения към персонална атака.
Финансовата реалност обаче не може да бъде замазана с пропаганда. По договора България плаща приблизително по един милион лева на ден за резервиран капацитет. „Булгаргаз“ трупа задължения, а реален газ по този маршрут практически не влиза. Европейски институции вече проявиха интерес към параметрите на сделката. Това не е теоретичен спор, а директен удар върху българската енергетика и публичните финанси.
Истината е следната: BOTAS не е проект на Радев. BOTAS е резултат от години политически решения, започнали при управлението на Борисов, облечени в инфраструктура, легитимирани като „хъб стратегия“ и довършени административно от служебен кабинет. Президентът беше използван като удобна мишена, за да се измести вниманието от реалните автори на тази линия.
И докато обществото спори кой е виновен по телевизионни студиа, България продължава да плаща. Всеки ден. В реални пари. Това е фактът, който няма как да бъде заглушен с опорки.
