Родени:
Йосиф Ковачев (1839 – 1898) - български учен
Йосиф Антонов Ковачев е виден български учен, педагог, обществен и държавен деец, депутат, кмет на София, действителен член на Българското книжовно дружество от 1884 г.
Йосиф Ковачев е роден на 14 януари 1839 година в българския град Щип (днес Република Македония). Брат е на революционера Михаил Ковачев и чичо на Владимир Ковачев, Владислав Ковачев и Антон Ковачев. Учи във взаимно училище в Щип, църковен певец и учител в Гниляне между 1855 - 1859 година. Следва в Духовната семинария в Белград от 1859 година, а след това се прехвърля в Киевската семинария през 1861 година и я завършва в периода 1864- 1868 година със средства от Одеското българско настоятелство.
Завръща се в българските земи и до Освобождението учителства в Габрово (1868), откъдето е интерниран в родния си град по нареждане на Мидхад паша, Щип (1868-1872) и Прилеп (1874-1877). За пръв път използва звучната метода и класно-урочната организация на обучение. В Щип създава първото българско мъжко педагогическо училище, като негов помощник тогава е Александър Попорушев. През 1872 година е назначен за училищен инспектор в Кюстендил. В 1873 година излиза книгата му „Школска педагогия или методическо ръководство за учителите и управителите на народни школи“, който е първият български учебник по педагогика. В 1874 година издава „Буквар по нагледната и гласна метода“, а в 1875 - „Български буквар по звучната метода за народните школи“, излязал едновременно в Пловдив, Русе и Велес, и претърпял 5 издания до 1885 година. Ковачев е автор и на „Ръководство за първоначалното обучение в четенето и писането по звучната метода“ (1879).
След Освобождението е началник на народното просвещение в Пловдив, Източна Румелия, а след това е училищен инспектор в Софийската губерния (1878-1879) в Княжството. Избран е за народен представител в Учредителното събрание в 1879 година. След това е избран за председател на Губернския съвет в София. Заема длъжностите главен секретар на Министерството на вътрешните работи (1880-1881), член на Държавния съвет (1882) и кмет на София (1886 - 1887).
От 1888 г. до края на живота си е преподавател по педагогика във Висшето училище в София (днес Софийски университет). В 1895 година на ІІ македонски конгрес е избран за подпредседател на Върховния македонски комитет. На ІІІ македонски конгрес на следващата година отново е избран за подпредседател на комитета, а от март до юни 1897 година е негов председател.
Умира на 31 октомври 1898 г. в София.
В средата на 70-те години на ХІХ век Ковачев предлага за основа на българския книжовен език да бъде взет шопският диалект, както той нарича говорите в Кюстендилско. Аргументира се главно със средищното положение на този диалект по отношение на останалите (балканския и македонския) и неговата разбираемост от говорещите на други диалекти. Освен това възприема този диалект като най-чист по отношение на чужди влияния. Говорите в Кюстендилско са в основата и на неговия „Български буквар“ (1875).
Иван Момчилов (1888 – 1966) - български политик
Иван Димов (1897 – 1965) - български актьор
Васил Чертовенски (1910 – 1979) - български писател
Васко Абаджиев (1926 – 1974) - български цигулар
Веселин Калановски (1957) - български артист
Георги Димитров (1959) - български футболист
Веселин Койчев (1960) - български музикант
Починали:
Стефан Бочаров (1852 – 1937) - български военен лекар
Илия Матакиев (1872 – 1946) - български лекар
Георги Трайков (1898 – 1975) - български политик
Камен Калчев (1914 – 1988) - български писател
Дечо Таралежков (1929 – 2002) - български композитор
Димитър Манчев (1934 – 2009) - български актьор
Димитър Тодоров Манчев е български артист и киноартист. Роден е на 17 юли 1934 г. в София. Изиграва над 150 роли в театъра, киното и телевизията. Снимал се е в 12 български игрални филма. Най-популярната му роля в киното е на Миташки в българския филм „Оркестър без име“ (1982). Другите му изяви на големия екран са в „Горещо пладне“ (1966), „Понеделник сутрин“ (1966), „Последният войвода“ (1968), „Герловска история“ (1971), „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973), „Топло“ (1978), „Роялът“ (1979), „Непълнолетие“ (1981), „19 метра вятър“ (1986), „Трака-трак“ (1996) и „Рапсодия в бяло“ (2002).
Завършва ВИТИЗ през 1959 година. Актьорският му дебют е във Видинския театър, а през 1962 година постъпва в трупата на Сатиричния театър, където преминава целият театрален творчески път на Манчев. До последната си роля той остава верен на любимия си театрален жанр — сатирата.
Едни от най-запомнящите му се роли на сцената на театъра са: Коваджик („Свинските опашчици“ от Ярослав Дитъл), Щатала („Смъртта на Тарелкин“ от Александър Сухово-Кобилин), г-н Фратю („Чичовци“ от Иван Вазов), Хесапов („Островът“ от Борис Априлов), Оргон („Тартюф“ от Молиер), Булингер („Швейк през Втората световна война“ от Бертолт Брехт), Гечев („Римска баня“ от Станислав Стратиев).
Сред другите му роли са още и Гаврил („Януари“ от Йордан Радичков), Угаров („Провинциални анекдоти“ от Александър Вампилов), Кметът („От много ум… вражалец“ от Ст. Л. Костов), Гушак („Лов на диви патици“ от А. Вампилов), Кросното („Сън в лятна нощ“ от Шекспир), Барах („Принцеса Турандот“ от Карло Гоци), Данко Харсъзина („Господин Балкански“ от Георги Данаилов), Методи („Одисей пътува за Итака“ от Константин Илиев), О`Хара („Арсеник и стари дантели“ от Джоузеф Кесълринг), Яковлев („Фалшивата монета“ от Максим Горки), Сорин („Чайка“ от Антон Чехов), Уилфред Бонд („Квартет“ от Роналд Харуд) и др.
Последната театрална роля на Димитър Манчев е на Поцо („В очакване на Годо“ от Самюъл Бекет, в постановка Лилия Абаджиева) през 2008 г. Манчев умира внезапно на 14 януари 2009 г.,докато е на преглед във Военномедицинска академия след остра диабетична криза.
Събития:
1901 г. — В София е пуснат първият електрически трамвай.
1994 г. — България се включва в инициативата на НАТО Партньорство за мир.
„Партньорство за мир“ е проект на НАТО, чиято цел е да повиши оперативната съвместимост между НАТО и други държави в Европа, както и между НАТО и страните от бившия Съветски съюз, които се намират в Азия. Проектът е създаден през 1994 година, няколко години след рухването на бившия Източен блок.
Обхватът на сътрудничеството се определя индивидуално от всяка страна-членка чрез Индивидуална програма за партньорство. Програмата предлага съвместни операции, при спазване на стандартите на НАТО, осигуряването на ново военно оборудване, както и служители на държавите-членки да бъдат обучавани в други страни.
Въпреки това, „Партньорство за мир“ не е отбранителен съюз и страните-членки на НАТО могат индивидуално да решат дали да изпратят военна помощ в областта на военната сигурност и отбрана.
Десетте страни, които са били членове на програмата, в крайна сметка са се присъединили към НАТО. Програмата може да бъде използвана като вход в Североатлантическия алианс, но има и страни- участнички, които открито не се интересуват от възможността за членство в Алианса.
Десет държави, които са членове на програмата „Партньорство за мир“, вече са се присъединили към НАТО. Това са България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Унгария и Чехия.
Източник: bg.wikipedia.
Йосиф Ковачев е роден на 14 януари 1839 година в българския град Щип (днес Република Македония). Брат е на революционера Михаил Ковачев и чичо на Владимир Ковачев, Владислав Ковачев и Антон Ковачев. Учи във взаимно училище в Щип, църковен певец и учител в Гниляне между 1855 - 1859 година. Следва в Духовната семинария в Белград от 1859 година, а след това се прехвърля в Киевската семинария през 1861 година и я завършва в периода 1864- 1868 година със средства от Одеското българско настоятелство.
Завръща се в българските земи и до Освобождението учителства в Габрово (1868), откъдето е интерниран в родния си град по нареждане на Мидхад паша, Щип (1868-1872) и Прилеп (1874-1877). За пръв път използва звучната метода и класно-урочната организация на обучение. В Щип създава първото българско мъжко педагогическо училище, като негов помощник тогава е Александър Попорушев. През 1872 година е назначен за училищен инспектор в Кюстендил. В 1873 година излиза книгата му „Школска педагогия или методическо ръководство за учителите и управителите на народни школи“, който е първият български учебник по педагогика. В 1874 година издава „Буквар по нагледната и гласна метода“, а в 1875 - „Български буквар по звучната метода за народните школи“, излязал едновременно в Пловдив, Русе и Велес, и претърпял 5 издания до 1885 година. Ковачев е автор и на „Ръководство за първоначалното обучение в четенето и писането по звучната метода“ (1879).
След Освобождението е началник на народното просвещение в Пловдив, Източна Румелия, а след това е училищен инспектор в Софийската губерния (1878-1879) в Княжството. Избран е за народен представител в Учредителното събрание в 1879 година. След това е избран за председател на Губернския съвет в София. Заема длъжностите главен секретар на Министерството на вътрешните работи (1880-1881), член на Държавния съвет (1882) и кмет на София (1886 - 1887).
От 1888 г. до края на живота си е преподавател по педагогика във Висшето училище в София (днес Софийски университет). В 1895 година на ІІ македонски конгрес е избран за подпредседател на Върховния македонски комитет. На ІІІ македонски конгрес на следващата година отново е избран за подпредседател на комитета, а от март до юни 1897 година е негов председател.
Умира на 31 октомври 1898 г. в София.
В средата на 70-те години на ХІХ век Ковачев предлага за основа на българския книжовен език да бъде взет шопският диалект, както той нарича говорите в Кюстендилско. Аргументира се главно със средищното положение на този диалект по отношение на останалите (балканския и македонския) и неговата разбираемост от говорещите на други диалекти. Освен това възприема този диалект като най-чист по отношение на чужди влияния. Говорите в Кюстендилско са в основата и на неговия „Български буквар“ (1875).
Иван Момчилов (1888 – 1966) - български политик
Иван Димов (1897 – 1965) - български актьор
Васил Чертовенски (1910 – 1979) - български писател
Васко Абаджиев (1926 – 1974) - български цигулар
Веселин Калановски (1957) - български артист
Георги Димитров (1959) - български футболист
Веселин Койчев (1960) - български музикант
Починали:
Стефан Бочаров (1852 – 1937) - български военен лекар
Илия Матакиев (1872 – 1946) - български лекар
Георги Трайков (1898 – 1975) - български политик
Камен Калчев (1914 – 1988) - български писател
Дечо Таралежков (1929 – 2002) - български композитор
Димитър Манчев (1934 – 2009) - български актьор
Димитър Тодоров Манчев е български артист и киноартист. Роден е на 17 юли 1934 г. в София. Изиграва над 150 роли в театъра, киното и телевизията. Снимал се е в 12 български игрални филма. Най-популярната му роля в киното е на Миташки в българския филм „Оркестър без име“ (1982). Другите му изяви на големия екран са в „Горещо пладне“ (1966), „Понеделник сутрин“ (1966), „Последният войвода“ (1968), „Герловска история“ (1971), „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973), „Топло“ (1978), „Роялът“ (1979), „Непълнолетие“ (1981), „19 метра вятър“ (1986), „Трака-трак“ (1996) и „Рапсодия в бяло“ (2002).
Завършва ВИТИЗ през 1959 година. Актьорският му дебют е във Видинския театър, а през 1962 година постъпва в трупата на Сатиричния театър, където преминава целият театрален творчески път на Манчев. До последната си роля той остава верен на любимия си театрален жанр — сатирата.
Едни от най-запомнящите му се роли на сцената на театъра са: Коваджик („Свинските опашчици“ от Ярослав Дитъл), Щатала („Смъртта на Тарелкин“ от Александър Сухово-Кобилин), г-н Фратю („Чичовци“ от Иван Вазов), Хесапов („Островът“ от Борис Априлов), Оргон („Тартюф“ от Молиер), Булингер („Швейк през Втората световна война“ от Бертолт Брехт), Гечев („Римска баня“ от Станислав Стратиев).
Сред другите му роли са още и Гаврил („Януари“ от Йордан Радичков), Угаров („Провинциални анекдоти“ от Александър Вампилов), Кметът („От много ум… вражалец“ от Ст. Л. Костов), Гушак („Лов на диви патици“ от А. Вампилов), Кросното („Сън в лятна нощ“ от Шекспир), Барах („Принцеса Турандот“ от Карло Гоци), Данко Харсъзина („Господин Балкански“ от Георги Данаилов), Методи („Одисей пътува за Итака“ от Константин Илиев), О`Хара („Арсеник и стари дантели“ от Джоузеф Кесълринг), Яковлев („Фалшивата монета“ от Максим Горки), Сорин („Чайка“ от Антон Чехов), Уилфред Бонд („Квартет“ от Роналд Харуд) и др.
Последната театрална роля на Димитър Манчев е на Поцо („В очакване на Годо“ от Самюъл Бекет, в постановка Лилия Абаджиева) през 2008 г. Манчев умира внезапно на 14 януари 2009 г.,докато е на преглед във Военномедицинска академия след остра диабетична криза.
Събития:
1901 г. — В София е пуснат първият електрически трамвай.
1994 г. — България се включва в инициативата на НАТО Партньорство за мир.
„Партньорство за мир“ е проект на НАТО, чиято цел е да повиши оперативната съвместимост между НАТО и други държави в Европа, както и между НАТО и страните от бившия Съветски съюз, които се намират в Азия. Проектът е създаден през 1994 година, няколко години след рухването на бившия Източен блок.
Обхватът на сътрудничеството се определя индивидуално от всяка страна-членка чрез Индивидуална програма за партньорство. Програмата предлага съвместни операции, при спазване на стандартите на НАТО, осигуряването на ново военно оборудване, както и служители на държавите-членки да бъдат обучавани в други страни.
Въпреки това, „Партньорство за мир“ не е отбранителен съюз и страните-членки на НАТО могат индивидуално да решат дали да изпратят военна помощ в областта на военната сигурност и отбрана.
Десетте страни, които са били членове на програмата, в крайна сметка са се присъединили към НАТО. Програмата може да бъде използвана като вход в Североатлантическия алианс, но има и страни- участнички, които открито не се интересуват от възможността за членство в Алианса.
Десет държави, които са членове на програмата „Партньорство за мир“, вече са се присъединили към НАТО. Това са България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Унгария и Чехия.
Източник: bg.wikipedia. 
