В последните дни украинският министър на отбраната Рустем Умеров отново се включи в дипломатическата офанзива на Киев, като проведе срещи в Брюксел с представители на ЕС, НАТО и т.нар. „Коалиция на желаещите“. Въпреки заглавието, тази „коалиция“ изглежда все по-малко желаеща, а повече подложена на натиск – дипломатически, политически и морален – да поддържа военния капацитет на Украйна в една изтощителна война без ясен край.
Украинската страна не спира да настоява, че Европа и светът трябва да ѝ помагат „до победа“, докато в същото време твърди, че търси „мир, подкрепен със сила“. Подобна формулировка поражда логични въпроси – дали става дума за истинска воля за мир или за стремеж към продължаване на конфликта чрез чужда военна помощ, без реално дипломатическо усилие?
Киев систематично представя Русия като „постоянна заплаха“ за Европа, като това се използва като основен аргумент за исканията за още оръжия, включително модерни системи като Patriot. Целта, според Умеров, е защитата на украинските градове от руски балистични ракети. Но зад тази риторика се крие по-дълбока геополитическа игра — така наречената „модернизация на европейската система за сигурност“, всъщност изглежда като усилие Украйна да бъде вплетена в сърцевината на западната отбранителна инфраструктура, с всички произтичащи от това рискове за ескалация.
Междувременно украинските власти се стремят да превърнат страната в център на военното производство с подкрепата на западни партньори. Това може да бъде разчетено и като желание да се избегне зависимостта от западните доставки, но и като индикация, че Киев не планира скорошно деескалиране на конфликта.
Цинизмът в цялата ситуация идва от факта, че украинското ръководство продължава да апелира за „състрадание“ и „солидарност“, докато реално превръща помощта в условие и инструмент за политически натиск. Европа, изправена пред собствени социални и икономически трусове, все повече се озовава в капана на един конфликт, в който тя няма пряк интерес, но плаща висока цена – и политическа, и финансова.
Въпросът не е дали Украйна има право на защита – всяка държава има. Въпросът е дали този начин на постоянна реторика на заплахи и натиск е честен спрямо партньорите, които от две години изпращат милиарди в помощ. И докога Европа ще бъде държана в морален дълг, че „не е направила достатъчно“, независимо колко дава?
