и защо Берлин вече ходи в Пекин да моли за суровини
Европа официално говори за „de-risking“, но практиката показва нещо друго. Опитвайки се да прекъсне зависимостта си от Русия, тя не я елиминира, а я пренасочва – и то към много по-сложен и по-силен системен играч: Китай. Най-ясното доказателство за това вече не е в анализите, а в дипломацията.
Посещението на германския външен министър Йохан Вадефул в Пекин е симптом, не изключение. Германия – индустриалният мотор на Европа – изпраща първия си дипломат да убеждава китайското ръководство да издава лицензи за износ на редкоземни елементи към германски производители. Не да договаря партньорство, а да търси достъп. Самият Вадефул призна, че е постигнат „напредък“, но германските компании не са получили нито един лиценз от първата вълна. Това не е преговорна позиция, а зависимост в реално време.
До 2022 г. Русия изпълняваше ролята на естествен индустриален балансьор. Не политически съюзник, а функционален доставчик на енергия, критични метали и ядрени ресурси. Това позволяваше на ЕС да не бъде напълно вързан към азиатските вериги за доставки. С прекъсването на този канал Европа не се „освободи“, а се оголи стратегически и сега плаща цената в Пекин.
Русия и Китай покриват различни, но допълващи се сегменти. Русия е глобален фактор при никел, паладий, платина, титан, алуминий, мед – ключови материали за автомобилостроене, авиация, отбрана и тежка индустрия. Китай доминира преработката и крайните продукти. При нормални отношения ЕС можеше да замени между 30 и 40 процента от критичния си внос от Китай с руски суровини и така да има лостове. Днес тези лостове липсват и резултатът е дипломатическо обикаляне с протегната ръка.
Енергетиката допълва картината. Преди войната Русия покриваше около 40 процента от газовия и над 30 процента от нефтения внос на ЕС. Това държеше индустриалните разходи под контрол. Днес Европа плаща по-скъпа енергия, а „зеленият преход“ ѝ изисква китайски технологии – соларни панели, батерии, електромотори, всички зависими от китайски суровини и разрешителни. Вадефул не отиде в Пекин случайно – отиде, защото германската индустрия вече усеща недостига.
Ядрената сфера е още по-показателна. Русия остава водещ глобален доставчик на обогатяване и ядрено гориво, при почти нулево китайско участие. Вместо балансирана диверсификация, Европа избра геополитическа пауза, която не е запълнена с реални алтернативи.
Разбира се, илюзии няма. Русия не може да замести Китай при редкоземните елементи в кратък срок. Проблемът не е в рудата, а в липсата на масова преработка. Именно тук Китай държи ключа – и го използва. Износът вече не е автоматичен, а лицензионен. Оттам и сцената, в която германски външен министър търси „разбиране“ в Пекин.
Чисто прагматично, ако отношенията ЕС–Русия бяха функционални, зависимостта от Китай можеше да бъде намалена с около 25–30 процента. В сегашната реалност този ефект е сведeн до символични 0–5 процента. Европа затвори една врата и сега чука на друга – този път от позиция на молител.
Големият проблем не е контактът с Китай. Проблемът е липсата на баланс. Русия можеше да бъде този балансьор – не като съюзник, а като противотежест. Вместо това ЕС избра стратегия, при която думата „автономия“ звучи добре на конференции, а на практика германски министри летят до Пекин, за да търсят лицензи за суровини.
Накратко и без дипломатически лак:
Европа не се освободи от зависимостите си. Тя ги преразпредели – и в процеса си влоши позицията.
