Bulexit: когато истината боли, но е време да се каже ясно
Властта у нас обича да повтаря едно и също клише:
„Като приемем еврото – връщане назад няма.“
Сякаш приемането на обща валута е религиозен обет, а не политически договор, който може да бъде прекратен като всеки друг.
Истината е проста: връщане има. Всичко е въпрос на политическа воля.
Няма клауза, която да забранява напускане на еврозоната. Няма механизъм, който да държи насила. Има само страх и удобни лъжи, които се повтарят достатъчно дълго, за да станат „експертно мнение“.
Но нека си припомним най-показателния пример – Великобритания.
Държавата, която излезе от ЕС с референдум, запази паунда и не се огъна нито пред Брюксел, нито пред истерията по медиите.
И защо?
Защото британските политици не гледат до следващия петък. Те гледат 100 години напред.
Това не са „еднодневки“, които се чудят как да се задържат още няколко месеца във властта.
В Камарата на лордовете има фамилии, които са в политиката 500–600 години.
Хора, които са преживели империи, войни, икономически кризи и още стоят там.
Не ги интересува малката временна полза. Те мислят в епохи.
И точно тези хора решиха, че оставането в ЕС вреди на Великобритания – не я укрепва.
Решиха го, претеглиха го, анализираха го и го направиха.
Без истерии, без „няма връщане назад“, без евросчетоводни мантри.
Фактът, че не приеха еврото, е още по-ясен сигнал.
Никой не може да ми обясни, че британците – с тяхната икономическа школа, аналитични институти, вековен опит и финансови експерти на световно ниво – не са знаели какво правят.
Напротив. Те много добре знаеха. И затова останаха с паунда.
И тук идва неудобната истина за нашия двор:
ако една държава като Великобритания решава да излезе от ЕС, значи е видяла риск там, където нашите дори не смеят да погледнат.
Защото нашият политически „елит“ не мисли в поколения. Мисли в мандати.
Не мисли в стратегически интерес на страната. Мисли в партийни комбинации.
Не мисли какво е най-добре за България след 50 години. Мисли как да остане още малко на власт, да дочака следващия транш, следващата порция постове, следващата сделка.
Затова и на всяка критика за еврото се излива един и същ поток от етикети:
„копейки“, „проруски“, „антиевропейски“.
Сякаш, ако повторят думата достатъчно пъти, ще прикрият факта, че нямат нито аргументи, нито визия, нито кураж за реален дебат.
Етикетите не променят фактите.
Етикетите не отменят икономическите рискове.
Етикетите не правят политиците по-далновидни.
И най-вече – етикетите не могат да скрият страха на властта от собствената ѝ некомпетентност.
И ако Европа продължава да се клати политически и икономически, ако кризите се трупат, ако мнозинството държави започнат да се разкъсват между брюкселските нареждания и вътрешните си проблеми, тогава думата Bulexit няма да звучи като фантазия.
Ще звучи като неизбежен дебат.
А дали народът е готов за този разговор?
Да.
Въпросът е дали политиците са – или пак ще се скрият зад етикети и удобни експерти, които обясняват как „връщане назад няма“, докато истината им свети в очите.
