Когато Съветският съюз се разпада през 1991 г., логичният въпрос е прост: защо НАТО не беше закрито заедно с него. Военен съюз, създаден изрично като противовес на СССР, остава без първоначалния си противник. В международната практика подобни структури или се разформироват, или губят стратегическо значение. С НАТО се случи точно обратното.
Алиансът не само оцеля, но започна целенасочено и системно разширяване на изток. Държави, които до вчера са били част от Варшавския договор или директно под съветско влияние, една по една влизат в НАТО. Това разширяване не е абстрактно политическо действие, а включва военна инфраструктура, бази, системи за ПРО, учения и постоянно присъствие близо до границите на Русия.
От западна гледна точка обяснението е удобно: всяка държава имала право „сама да избира“ съюзите си. Формално вярно, но геополитиката не се прави с формални оправдания. Когато военен блок се приближи до ядрена сила, това не е неутрален акт, а пряко изменение на баланса на сигурност. Същият Запад не би приел руски или китайски военен съюз в Мексико или Канада под аргумента за „свободен избор“.
Тук се крие и основната причина за войната в Украйна, която масово се пропуска или умишлено се замита под килима. Русия не атакува Украйна „изненадващо“ и не поради абстрактна имперска носталгия, а след повече от две десетилетия предупреждения, че разширяването на НАТО до нейните граници е червена линия. Украйна, с перспектива за членство в НАТО и с нарастващо военно сътрудничество със САЩ и Великобритания, се превърна в последната и най-чувствителна точка.
НАТО съществува и днес не защото има защитна необходимост, а защото е инструмент за американско влияние в Европа. Алиансът гарантира, че стратегическите решения за сигурността на континента се взимат във Вашингтон, а не в Берлин, Париж или Брюксел. За част от източноевропейските държави това е приемлива цена срещу историческите им страхове от Русия. За Русия обаче това е екзистенциален риск.
Затова въпросът не е „защо Русия нападна Украйна“, а защо Западът упорито отказва да признае собствената си роля в ескалацията. Когато военен съюз, създаден срещу една държава, продължава да се разширява след края на Студената война и стига до самите ѝ граници, конфликтът не е случайност. Той е резултат.
Преструвката на изненада не променя фактите. НАТО оцеля, разшири се и изостри напрежението. Войната в Украйна не възникна във вакуум, а е директно следствие от тази реалност.
