Изказването на Делян Пеевски от вчера не мина между капките. Напротив – то отвори врата към въпрос, който обикновено всички в политиката избягват: кога защитата на малцинствата се превръща в инструмент за разделение, а не за помирение?
Пеевски заяви, че „няма да позволи да бъдат хулени неговите братя турци, помаци и роми“, и че тези, които „сеят омраза, ще пожънат омраза“. Формално звучи като защитна позиция. Реално обаче риториката му поставя разделителна линия, която България отдавна се опитва да не прекрачва.
Подобни изказвания може да са политически удобни, но те крият два риска.
Първо – всяко разделяне на обществото на „моите“ и „другите“ веднага засилва подозрения и напрежение. Второ – когато предупреждаваш, че „омразата ще бъде върната“, вече не говориш за успокояване, а за ответ. Това не е език, който води към помирение. Това е език, който лесно подпалва фитила.
България е преживявала тежки етнически периоди. Помним ги. И затова подобни политически внушения са опасни – особено когато идват от човек на институционална позиция. Защитата на малцинствата е важна, задължителна дори. Но тя трябва да се базира на равнопоставеност и обща идентичност, а не на разделение „аз защитавам моите срещу вас“.
В едно нормално общество политиците не трябва да мобилизират етносите като партийни формирования. Трябва да ги пазят – всички, без изключение.
Когато обаче посланието е „те са мои, внимавайте“ – това вече не е защита. Това е предупреждение.
И точно в това е проблемът. Не защото някой иска конфликт. А защото подобни думи сами по себе си са достатъчни да създадат напрежение там, където няма нужда да съществува.
Вместо да градим мостове, рискуваме някой да започне да чертае линии. И то на най-чувствителната тема – етническия мир.
