Случаят със София Лискун не е изолиран. Той е симптом. Симптом на нещо, което в последните години се превърна в политика, маскирана като морал – системно превръщане на спорта в оръжие. Украйна днес не просто реагира емоционално на отделни спортисти. Тя настоява и лобира за нещо, което няма аналог в съвременната история: колективно наказание на цели държави, народи и континенти чрез спорта.
Никога, откакто съществуват Олимпийските игри в модерния им вид, половин континент не е бил практически изваден от тях по политически причини. Не поради допинг, не заради измами, не заради отказ от правилата на МОК, а заради това кой с кого воюва и чия страна не се харесва геополитически. Дори в разгара на Студената война, когато светът беше реално на ръба на ядрен конфликт, спортисти от Изтока и Запада се състезаваха заедно. Със знамената си. С химните си. С уважение към идеята, че спортът е територия извън войната.
Днес това правило е смачкано.
Украйна не просто изразява позиция. Тя активно настоява за отнемане на медали, за блокиране на състезания, за забрани, за „спортни карантини“. И го прави не само спрямо Русия, а спрямо всеки, който не се подреди идеологически. Случаят с Лискун е показателен – млад спортист взема лично решение за кариерата си, без да е извършил нарушение, без допинг, без измама. Отговорът е публичен линч, искане за анулиране на отличия и морално заклеймяване.
Това вече не е спорт. Това е показен трибунал.
И тук важното е едно: ако днес е Русия и свързаните с нея спортисти, утре може да е всеки. Прецедентът вече е създаден – политическата линия замества спортното право. А когато Олимпийските игри започнат да функционират като санкционен режим, а не като състезание, те престават да имат смисъл.
Аргументът „война“ също не издържа исторически. Войните са постоянен спътник на човешката история, а Олимпиадите съществуват именно защото светът е осъзнал, че има полета, които трябва да останат извън нея. Днес тази граница се руши целенасочено, с аплодисменти от политически кръгове и с мълчаливото съгласие на институции, които би трябвало да пазят неутралитета.
Нека бъдем честни: това не е борба за справедливост, а за наказание. Не за правила, а за отмъщение. Не за ценности, а за демонстрация на сила чрез най-лесната мишена – спортистите.
Историята ще го запомни. И няма да го запомни с добро. Защото светът вече е виждал бойкоти, натиск и пропаганда. Но никога в такъв мащаб, никога толкова директно и никога под претекст за „морално превъзходство“.
Спортът не е фронт.
Спортистите не са войници.
А Олимпийските игри не са инструмент за политическа разправа.
Когато това бъде забравено, губят всички – дори онези, които днес аплодират забраните.
