В последните дни сериозен обществен дебат предизвика предложението на Министерството на образованието и науката (МОН) първокласниците, които не владеят достатъчно добре български език, да повтарят класа. Това предложение на пръв поглед изглежда логично – как да продължи едно дете напред, ако няма базисно разбиране на езика на обучение? Но зад него се крият редица важни въпроси, тревоги и дори болка, които мнозина родители и учители изразиха ясно и категорично. Между нормативните решения и реалността на българското училище зее пропаст, която трудно може да бъде запълнена с административни мерки.
Предложението на МОН – повече въпроси, отколкото отговори
МОН обяви, че обмисля въвеждането на повторение на първи клас за деца, които не успяват да усвоят български език на необходимото ниво. Предложението е част от по-широка стратегия за подобряване на образователната интеграция и резултатите от обучението. Идеята е свързана основно с деца, които идват от билингвални или маргинализирани общности, както и с такива с езикови затруднения.
На пръв поглед – разумна мярка. Но когато се вгледаме в личните истории, тя започва да изглежда като поредния опит да се реши системен проблем чрез индивидуално наказание.
Личен разказ: “Ходило човечето на училище… и умряло”
Един разтърсващ родителски коментар разказва за дете със специални образователни потребности (СОП), което по време на дистанционното обучение през пандемията рисува комикс в тетрадката си – серия от човечета, завършваща с надгробна плоча. На въпроса какво е нарисувал, отговорът на момченцето бил:
“Ходило човечето на училище, ходило… и като разбрало, че е най-големият тъпанар, умряло.”
Това дете е било едва на 6-7 години. С диагностицирана дислексия, невъзможност за сричкуване, трудности с писане и числа, то е живяло в свят на провал. И въпреки това – с много усилия, подкрепа от семейството и разбираща класна ръководителка – днес успява. Макар математиката да остава трудна, то рисува като Ван Гог, Салвадор Дали, участва в изложби. Това не е провал, това е различен успех.
Какво би се случило с такова дете, ако му беше казано: “Не си готов. Повтаряй.” Дали щеше да се „надскочи“, или още повече да се затвори в себе си и да се убеди, че наистина „не става“?
Къде е подкрепата, а не санкцията?
Родителите питат: какво всъщност се предлага – помощ или прехвърляне на отговорността върху най-уязвимите?
Истинският въпрос не е дали да повтарят, а какво сме направили ние като общество, за да не се налага това. Колко езикова подкрепа има за децата в риск още преди първи клас? Има ли достатъчно логопеди, ресурсни учители, психолози? Работи ли системата с индивидуалните нужди на детето, или просто очаква всички да са на едно ниво по едно и също време?
Образованието не е производство, а изграждане на личности
Друг родител споделя мнение, което резонира дълбоко:
“Няма време да ги научим на това, от което ние като общество имаме нужда – ценности, култура, емпатия. А бързаме да ги оформим по шаблона на това, от което икономиката има нужда – ‘работна ръка’.”
Предлага се нещо революционно просто – вместо да започнем с „ченгелчета“ и букви още в първи клас, защо не въведем нулева година, както в Япония? Година, в която децата да учат какво е уважение, чистота, съпричастност, да пазят общото пространство, да изградят самочувствие и социални умения. Едва след това да преминат към усвояване на учебното съдържание.
Тази идея не е отхвърляне на образованието, а негово надграждане. Защото предизвикателството не е да направим децата “образовани”, а да ги направим пълноценни хора.
Системен проблем с институционални симптоми
Не е тайна, че учителите също страдат. Претоварени от документация, притиснати от административни изисквания, често оставени сами срещу неудовлетворени родители и слабо мотивирани ученици. И докато МОН предлага нова „мерка“, хората на първа линия усещат, че се иска още от тях, без да им се дава почти нищо.
Повтарянето не е отговор, а сигнал за тревога
Повтарянето на първи клас може да е подходяща мярка в някои редки случаи, но не бива да се превръща в универсален подход. Истинската реформа не е да отблъскваме различните, а да ги разбираме и подкрепяме. Не да отсяваме „силните“, а да вдигаме всички заедно.
Не ни трябват просто грамотни деца. Трябват ни уверени, мислещи, чувствителни личности. И ако не го осъзнаем сега, ще повтаряме ние – като общество – клас след клас, поколение след поколение.
