Демографската криза, хроничният недостиг на работна сила и непрекъснатият политически шум около пенсии и бюджетни кръпки са симптоми на по-дълбок проблем: липсата на последователна държавна политика с хоризонт отвъд един мандат. Когато всяко управление мисли в рамките на следващото тримесечие, а не на следващото поколение, резултатът е предвидим – краткосрочни решения, които тушират напрежението днес и отлагат цената за утре.
Откъде идва този модел? Политиката се прави от политици, но рамката, в която те действат, е по-широка от партийния цикъл. Честите избори, нестабилните парламенти и крехките коалиции водят до управление на парче. В такава среда се появява и периодичният феномен на „спасителя“ – нова фигура или проект, който мобилизира разочарования електорат с обещание за бърз обрат. Историята показва, че подобни вълни периодично събират енергия и надежда, но след влизане във властта често се сблъскват със същите институционални ограничения и интереси. Сменят се лица, но инерцията остава.
Това поражда усещане за безизходица сред избирателите. Гласува се „на инат“, после „на надежда“, после „на наказание“, и цикълът се повтаря. Когато очакванията за радикална промяна се сблъскат с реалността на бавни институции, сложни зависимости и икономически натиск, доверието ерозира. Обществото се уморява от мобилизация, която не дава траен резултат. Така се стига до апатия: участие има, но вярата, че изборът променя траекторията, намалява.
В публичния разговор често се появяват твърдения за „задкулисие“ и неформални мрежи на влияние, наследени от предишни епохи. За част от обществото това е обяснението защо определени фигури изглеждат устойчиви на политически турбуленции, а големите системни решения се променят трудно. Тези интерпретации съжителстват с други – че проблемът е институционален, а не конспиративен: слаб контрол, непрозрачни назначения, дефицит на отчетност и фрагментирана регулация. Независимо от гледната точка, общият извод е сходен: когато правилата се прилагат непоследователно и отговорността се размива, доверието пада, а усещането за предрешеност расте.
В такава среда демографската тема остава на заден план. Вместо стратегическа програма за насърчаване на раждаемостта и задържане на младите семейства, дневният ред се запълва от текущи плащания и краткосрочни компенсации. Бизнесът търси работници днес и настоява за облекчени режими за наемане от чужбина. Държавата реагира с административни улеснения. Това е прагматично, но не решава причината: ако собственото население намалява и застарява, всяко „външно“ решение е временно.
Какво може да направи обществото в тази ситуация? Първо, да изисква предвидимост и измерими цели, а не лозунги. Демографска стратегия с конкретни индикатори, бюджет и срокове. Второ, да настоява за прозрачност и отчетност – не като еднократна акция, а като стандарт: публични регистри, ясни процедури, независим контрол. Трето, да подкрепя политики, които надживяват мандатите – данъчни стимули за семейства, достъпно жилище, детска грижа и образование, гъвкава заетост за родители. Това са решения, чиито резултати се виждат след 10–20 години, затова изискват консенсус отвъд партийния цикъл.
Нито „спасителят“, нито „вносът“ на работна ръка могат сами да извадят страната от демографската спирала. Нужна е последователност, която превръща кратките мандати в дълга политика. Ако обществото продължи да се движи между мобилизация и разочарование, а институциите – между кризи и временни кръпки, омагьосаният кръг ще се затваря отново и отново. Изходът не е в ново лице, а в нова рамка: правила, които се спазват; цели, които се измерват; и политика, която мисли за следващото поколение, а не само за следващия бюджет.
