Историята със скритите камери в козметични салони не мирише на „грешка“. Мирише на схема. На подредена среда, в която жертвите са клиенти, а печалбата идва от най-мръсната валута – чуждата интимност.
Официалната версия удобно оставя всичко в полето на „неоторизиран достъп“ и „технически пробив“. Това звучи успокояващо. Само че реалността е по-груба. Защото камера не се появява сама. Кабел не се прокарва случайно. Обектив не се насочва по погрешка към масата за процедури. Някой го е планирал. Някой го е монтирал. Някой е осигурил захранване, записващо устройство и достъп.
И тук идва въпросът, който никой не задава на глас: дали салоните са изградени от хората, които работят в тях, или са взети готови, „оборудвани“, под наем?
В практиката на този бизнес все по-често се използва моделът „влизаш и започваш да работиш“. Помещението е готово, техниката е монтирана, системите вече работят. Новият наемател подписва договор, сменя табелата на входа и започва да обслужва клиенти. Но инфраструктурата остава чужда. Камерите остават. Сървърите остават. Достъпът често остава.
Ако тази теория се окаже вярна, тогава фокусът рязко се измества. От козметичката зад апарата към хората зад стената. Към тези, които държат администраторските пароли. Към тези, които могат да влязат дистанционно, да копират записи, да ги източат, да ги препродадат.
Това обяснява и нещо друго. Защо персоналът често твърди, че не е знаел. Защо камерите са „декоративно“ скрити. Защо никой не реагира, докато видеата не изплуват в порносайтове. Защо обектите работят нормално, докато някой отвън вече гледа отвътре.
В цялата тази история има една болезнена истина. Контролът в България е фасаден. Проверяват се касови апарати, лепенки и лицензи. Не се проверява инфраструктурата. Не се пита кой държи DVR-а. Не се гледа кой има remote access. Не се търсят логове. Не се следят IP връзки.
А там е истината.
Скандалът с камерите не е локален проблем на един салон. Това е модел, който може да съществува тихо в десетки обекти. Това е индустрия в сянка, която използва легалния бизнес като прикритие.
И докато обществото спори дали „някой е хакнал камерата“, по-важният въпрос остава без отговор. Кой е проектирал системата така, че да може да бъде използвана за воайорски бизнес?
Защото когато в една кабина има камера, това вече не е охрана. Това е лов.
И когато записи стигат до мрежата, това вече не е инцидент. Това е търговия.
