Английският писател Кристофър Бъкстон: „Бургас става много хубав град. Странджа е магическо място”

Кристофър Бъкстон в Бургас Снимка Татяна Байкушева

Кристофър Бъкстон е английски писател и преводач. Aавтор e на историческите романи с българска тематика „Далеч от Дунава” и „Радослава и викингският принц”, на детската книга „Седемте палавници и властната принцеса” и на сатиричния роман „Прудънс и червеният барон”, съставител е на антология на българската поезия. Новият му роман „Завръщане”  ни пренася във времето на Първата световна война и годините след това и разказва историята на ветеран, който попада в плен, а после се завръща у дома след дълго странстване.      

Премиерата на романа „Завръщане” ще бъде на 20.07.2017 г. /четвъртък/, от19 часа, в Експозиционен център „Флора”” в Морската градина в Бургас.

Интервю на Татяна БАЙКУШЕВА

-Г-н Бъкстон, кажете ни малко повече за себе си и за връзката си с България.

- Имах възможността да започна работа като учител млад и да пътувам. Видях фашизма в Португалия, после социално-демократичния рай в Норвегия. Но исках да отида в непозната за мен комунистическа държава, за да видя какво представлява комунизма. Без да зная, че ще се намеря в една прекрасна държава с фантастична природа. И ще намеря любовта на моя живот.

България е държава с много интересна история, която в комунистическо време много трудно се разкриваше. Аз търсех книги за българската история, но откривах неща само от Тодор Живков. А също и за партизани, но много ограничено. Даже книги на Георги Димитров нямаше много. Като че ли Тодор Живков или хората около него искаха преди него да има голяма черна дупка.

После се влюбих в България. Дойдох тук през 1977 и останах до 1980 година. Вече съм пенсионер и не съм учител. Живея през една част от времето в България, в Бургас. Но прекарвам много време и в Англия, там имам внучки.

Пиша, превеждам много българска литература-класици и нови книги. 

-Защо навремето избрахте да дойдете именно в България?

-Защото тя беше най-непознатата за мен държава. Можех лесно да отида до Чехия, до Румъния, до Полша-страни горе-долу известни за един англичанин.

-Кое най-силно Ви впечатли в първия момент тук?

-Ами беше мрак. Аз пристигнах късно през нощта на Бургаското летище. Трябваше някой да ме посрещне, но нямаше никой. Всички се изтеглиха…

Така че първото ми впечатление от Бургас беше-мрак. Почти нямаше улично осветление…

Но на следващия ден се запознах с новите ми колеги в Английската гимназия в Бургас. Те бяха много топли и гостоприемни. После ме заведоха в Морския парк и на брега на морето и аз много се радвах на всичко.

-Как стана така, че започнахте да изучавате в детейли българската история и култура и да я пресъздадете в романи?

-Първата ми задача, след като дойдох в България, беше да науча български. Нямах исторически книги, а само романи. Така че първото, което прочетох беше трилогията „Самуил” на Димитър Талев. А после и „Снаха” на Георги Караславов. Те ми дадоха първото впечатление за това как български писател обхваща говора на селянина. С тези: „Брей!”, „Ауу”, „Мани, мани” и други такива изрази. После четох Ивайло Петров, Йордан Йовков, Елин Пелин. Започнах да се вълнувам от българската литература. Винаги съм искал да стана писател, а тема, която винаги ме е вълнувала е била сблъсъка между Изтока и Запада. Аз дойдох от един остров, на Запад, накрая на Европа. И пристигнах в страхотна европейска държава. За нея се носят фантастични дебати-относно мястото на България в света.  

Темата на случайни, интересни срещи между българка с чужденец и българин с чужденка, обхваща първият ми роман- „Далеч от Дунава”, с преводач Тодор Кенов, който сега ще бъде преиздаден. Искам да използвам възможността да изразя своята благодарност за това към Румяна Емануилиду, Дора Велева, Лора Стаматис и Анелия Байгънова от издателска къща „Знаци”. Те са един прекрасен екип. Много ми помага и съпругата ми, която превежда всичко.

В този роман се разказва за една българка-силна, смела. Единственото, което знаем за нея е, че тя се е срещнала с английския крал Хенри V, който тогава е бил в Нормандия, във Франция. И е бил едва ли не най-важният човек там- унищожавал е френската войска. Тази среща е документирана, намерили сме документи в Държавния архив. Та тази жена е проявила голяма смелост. Искала е правата за собственост на своя син, който е родила от любовта си с един рицар, когото е спасила в Никопол, в България. Нямала е страх да отиде при най-респектиращата и плашеща фигура през това време - крал Хенри V.

-Как се стигна до написването на новата Ви книга-„Завръщане”?

- В нея се разказва история, която ми бе споделена от мой събеседник в едно кафене. Човекът беше братовчед на мой приятел от Пловдив. Започна да ми обяснява защо името му е френско. Знаете през комунистическо време колко беше трудно да носиш такова име. Но в случая дядо му настоявал той да бъде именуван от френски приятел, който му спасил живота в Марсилия. Това ми стана любопитно. Ще спомена само няколко детайли-този човек е бил пленен от сенегалци по време на Първата световна война. Тя се е водила на няколко фронта. България е била на страната на Германия и Австрия. И от другата страна са Англия, Франция, Гърция, Сърбия и т.н. Франция е била империя и е използвала африканци във военните действия по така наречения техен Източен фронт около Тесалоники и езерото Дойран. След като човекът е бил пленен, той е бил изпратен в едно село близо до Марсилия, за да работи в селското стопанство. След края на войната обаче,  временно отказва да се върне в България и остава във Франция за десет години. Привлечен е от подземия свят, после се влюбва в една жена. Марсилия тогава е била почти като Чикаго-вълнуващ за него свят. Мъжът е бил от подбалкански град в България. Интересно беше, че той след десет години решава да се върне. И понеже вече е нелегален, все едно е дезертьор, макар че не е бил такъв, влиза нелегално в България. Но на границата му взимат всичко и той пристига в родния си град буквално по долни гащи. Искам да кажа, че тези детайли от романа, за който говоря, са горе-долу истински. Но всичко друго е продукт на моето въображение. Защото аз повече нямах възможност да говоря с човека, който ми сподели историята. Което означава, че личностите и случаите в романа са измислени. Въпреки че аз съм следвал историческите истини, до които съм достигнал.

 Когато започнах да разследвам историята на България между войните, праз времето излязоха много нови документални книги, научих много нови неща. Надявам се, че „Завръщане” е роман, който ще провокира внимание. Защото показва България от чужд поглед. И това би било интересно за българския читател, надявам се.

-Съпругата Ви е българка. След толкова години съвместен живот, чувствате ли се и Вие в някаква степен българин?

-Ами надявам се. Аз винаги съм казвал, че когато стъпвам на българска земя, в мен винаги става някаква промяна. Вдигам тона, започвам да използвам повече жестикулации. Говоря български. Но винаги гледам да съм много внимателен. Защото зная, че към мен като англичанин има чувствителност, може да има съмнение. Аз се чувствам европеец. Но мисля, че съм със съзнанието на българин в тези много трудни за България времена. Следя дебатите в социалните мрежи-за единичност, за проблеми с миграцията. Много внимавам какво говоря. Кандидатствал съм за българско гражданство.

Внучките ми учат в Англия. В класа им има още две деца, които са българчета. Българите са навсякъде.

-Много от българите мечтаят да живеят в чужбина, в Англия. Кое е основното, което Вас Ви кара да искате да сте тук, в България?

-Тук се чувствам добре. Имам бизнес, превеждам книги.

-Автор сте на детската книга „Седемте палавници и властната принцеса”. За деца или за възрастни е по-рудно да се пише?

-Когато пишеш за деца, трябва много да внимаваш с езика. В „Седемте палавници и властната принцеса” акцентирам на важни противоположности, някой са забавни, смешни.

Децата живеят в един свят, където искат свобода. Но винаги има един родител или някой друг, който казва: „Не! Не! Не!”. Виждам, че в България много пазят децата например от мръсотия. Най-ужасното едва ли не е да видиш, че детето ти сяда на улицата и рови в някакви листа да речем. Има: „Аууу, не!” Ако ти не го кажеш, ще се намери кой да вземе отношение. Бабите ще заявят: „Каква майка си ти !?”

Моят детски роман е за една принцеса, която обича да командва и за седем малки разбойници, които до сега са живели напълно свободно в една магическа къща. Написването на книгата беше провокирано от дъщеря ми и от сина ми. Когато пътувахме с тях из Европа, ние със съпругата ми се налагаше да строим между тях „Берлинска стена”. Защото от всяка една от страните имаше оплаквания.

-Бил сте бил учител на поетесата Петя Дубарова. Какъв е най-силният Ви спомен за нея?

- За съжаление като труп. Това беше първият мъртъв човек, който видях на живо. Аз и още една нейна учителка отидохме на погребението. Тогава не знаех за българския обичай ковчегът да е отворен…

Има хора, които много по-добре могат да говорят за Петя, отколкото аз. Тя беше прекрасна поетеса, голям талант. Огромна трагедия е това, което се случи с нея. Единственото, което искам още да кажа е, че тогава хората бяха готови да обвиняват училището, учителите. Но трябва да гледаш всичко в контекста на времето. Английската гимназия уж беше най-най-елитната. С елитни деца. Мисля, че Тодор Живков се притесняваше, че тези елитни деца ще загубят връзката с работническата класа, с мястото, от където идват.

Помня, че в деня след смъртта на Петя влязох в учителската стая, някой беше написал на стената: „Учители-убийци, мамка ви!” или нещо такова. За мен това беше много болезнено.

-В сърмения свят има много графомани, по-лесно се издават книги. Вие като доказан писател какво бихте казали-има ли формула за това как човек може да стане добър писател. Достатъчно ли е само да има талант?

- Нужно е да имаш талант, нужно е да си самоуверен. Но трябва да можеш да поемаш критика. И тя трябва да идва от някъде. Проблемът в тази насока в България според мен е, че критиците са малко. Ако има графомания, това е защото няма ограничение. Къде са авторитетните критици, на които читателят да вярва? Да знае, че те не са платени.

За съжаление в България има голямо съмнение към наградите. Което е жалко, наградите са много важно нещо. Защото все пак читателят трябва да има някаква ориентация. В съвременния свят е трудно да си читател. Същото се отнася за филми, за телевизионни сериали. Но докато за един филм по-бързо се разбира дали е хубав или не, с книгите е по-различно.  

-Познавате България доста добре. Къде в страната още искате да отидете?

-Има много места, които искам да посетя отново. Много ми харесва Копривщица. Около Арда е изключително красиво, има уникална природа, с тези сакрални места там.  Обичам Бургас и региона, Странджа. За мен беше голяма привилегия да имам възможност да превеждам книгата „Вътрешната стая” на бургаската писателка Керана Ангелова. Това задълбочи разбирането ми за Странджа. Това е едно магическо място. Промените в Бургас са учудващи. Помня какъв беше града през 1977 година, с моя любим магазин „1001 стоки”. Бургас става много хубав град.  

 

Сподели новината:

Коментари