Родени:
Санда Йовчева (1882 – 1946) - българска писателка
Надежда Костова (1897 - ?) - българска актриса
[caption id="attachment_58422" align="alignleft" width="300"]
Паметник на Батулия[/caption]
Дичо Петров (1919 – 1944) - български офицер
Дичо Петров Таков е български офицер, поручик. Преминава на страната на партизаните в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Командир на Войнишкия партизански батальон "Христо Ботев"
Дичо Петров е роден на 6 ноември 1919 г. в с. Проглед. Завършва Школата за запасни офицери през м. януари 1941 г. Служи в XI- и Пехотен полк в Сливен. През м. юни 1942 г. е изпратен на служба в 1/15 граничен подучастък при село Конско, Гевгелийско.
На 15 декември 1943 г. поручик Петров, заедно с войниците от подучастъка преминава на страната на партизаните. Става командир на Войнишкия партизански батальон "Христо Ботев". Убит при обкръжаването и разгрома на отряда в битката при с. Батулия на 23 май 1944 г.
Посмъртно след Деветосептемврийския преврат е повишен във военно звание полковник.
Иван Златков (1938) - български политик
Димитър Миланов (1947) - български поет
Димчо Данов (1970) - български футболист
Живко Бояджиев (1976) - български футболист
Даниел Георгиев (1982) - български футболист
Починали:
Георги Паунчев (1858 – 1915) - български просветен деец
Христо Чернопеев (1868 – 1915) - български революционер
Арсени Костенцев (1842 – 1921) - български просветител
Андрей Ляпчев (1866 – 1933) - министър-председател на България
Андрей Ляпчев е роден на 12 декември (30 ноември стар стил) 1866 година в град Ресен, Македония, която по това време е част от Османската империя. Родоначалникът на Ляпчеви вероятно е влах, преселил се в града от областта Мъглен през 18 век при потурчването на село Нъте (днес Нотия, Гърция). Бащата на Андрей Ляпчев, Тасе Търпов (Ляпчето), е грънчар, един от видните граждани и известен привърженик на независимата българска църква. Андрей е шестият син в семейството. Брат е на българския общественик Евтим Ляпчев и на революционера от ВМОРО Никола Ляпчев, загинал през Илинденско-Преображенското въстание. Другите му братя са Христо и Йонче.
Андрей Ляпчев започва образованието си в родния си град, но след Априлското въстание през 1876 местното училище, както и много други български училища в Македония, е затворено. В продължение на три години той помага на брат си Георги, който се грижи за семейството след смъртта на баща им, в неговия магазин в Битоля. През 1879 Андрей Ляпчев се записва в реалната гимназия в Битоля, а две години по-късно се премества в новосъздадената Солунска българска мъжка гимназия. Там негов учител е Трайко Китанчев, също от Ресен, който оказва силно влияние върху него. След уволнението на Китанчев, през 1884 Ляпчев напуска Солунската гимназия и се премества при него в Пловдив, тогава главен град на Източна Румелия.
Заедно с други македонски ученици в Пловдивската гимназия, като Пере Тошев и Никола Генадиев, Ляпчев се сближава със Захари Стоянов и с препоръката на Спиро Костов е приет за член на Българския таен централен революционен комитет, подготвящ освобождението на Македония и Съединението на Източна Румелия и Княжество България. На 2 септември 1885 той е изпратен от комитета в Панагюрище, но по пътя е арестуван. Освободен е след осъществяването на Съединението на 6 септември. След началото на Сръбско-българската война на 2 ноември 1885, цялата група се записват като доброволци в Първи опълченски полк, но по заповед на княз Александър I гимназистите са оставени в тила на напредващата армия. Те все пак стигат до превзетия Пирот, където са демобилизирани през декември и се завръщат в Пловдив.
След организирания от Русия преврат през лятото на 1886, довел до отстраняването на княз Александър I, и последвалата груба намеса на руски представители във вътрешните работи на България, Андрей Ляпчев се сближава с групата на крайните националисти, водена от Захари Стоянов, Димитър Петков и Димитър Ризов, важна фигура сред македонските емигранти по това време. Организирана от Ляпчев група дори нанася побой на консерватора Тодор Бурмов, макар самият Ляпчев по-късно да отрича участието си в случая.
През следващите месеци отношенията на Ляпчев със стамболовисткото правителство и Захари Стоянов охладняват и той се сближава с македонската група около Димитър Ризов. Напрежението между правителството и македонската емиграция се засилва след като майор Коста Паница е обвинен в подготовка на държавен преврат и е осъден на смърт. През лятото на 1888 Димитър Ризов публикува статии, силно критични към Стефан Стамболов, и е осъден на две години затвор. Издадена е и заповед за арестуването на Ляпчев, но той успява да напусне страната.
Ляпчев прекарва следващите години, като слуша лекции по икономика и история в Цюрих, Берлин и Париж, въпреки че не завършва формално образование. Той посещава за кратко и родния си град Ресен след смъртта на своя брат Георги.
В 1912 във Виена Андрей Ляпчев се жени за Констанца Петрович. По време на Балканските войни тя е милосърдна сестра, а по-късно участва активно в Съюза за закрила на децата, чийто председател е от 1940 до смъртта си през 1942. Двамата нямат деца.
Вълко Велчев (1859 – 1935) - български офицер
Никола Хаджипетков (1891 – 1949) - български военен деец
Стефан Чумпалов (1898 – 1978) - български футболист
Георги Дреников (1897 – 1980) - Командващ Въздушни войски
Стефан Димитров (1933 – 1990) - български актьор
Божидар Абрашев (1936 – 2006) - български композитор
Максим Български (1914 – 2012) - патриарх на България
Събития:
1886 г. — Заради засилените русофобски политически настроения и действия в България Русия прекратява дипломатически отношения с нея.
1920 г. — На основание на Ньойския мирен договор армията на Сърбия окупира Западните покрайнини (площ 1555 кв. км, население тогава 65 000 души); в България е обявен 3-дневен национален траур.
1920 г. — Образувана е Обединената народно-прогресивна партия след сливането на Народната партия и Прогресивнолибералната партия.
1943 г. — Втората световна война: Англо-американската авиация бомбардира Пловдив.
2012 г. — Почива Патриарх Максим, глава на Българската православна църква с титлата Патриарх Български и митрополит Софийски от 1971 до смъртта си.
Максим е висш български православен духовник, глава на Българската православна църква с титлата Патриарх Български и митрополит Софийски от 4 юли 1971 до смъртта си на 6 ноември 2012 година.
Роден е като Марин Найденов Минков на 29 октомври 1914 г. в село Орешак в семейството на Найден Минков Рачев (1889-1970) и Пена Борджукова (1890-1980). От ранно юношество е послушник в Троянския манастир. Основно и прогимназиално образование получава в родното си село. Завършва Софийската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет.
Дунавският град Русе е тясно свързан с частица от живота на патриарха. Дядо Максим оставя три години в служба на църквата в русенския храм „Успение Богородично”. Това се случва след като той завършва Софийската духовна семинария. Той е бил в Русе като счетоводител и църковен певец на русенския храм „Успение Богородично”. Това е времето 1935–1938-ма година като млад богослов. Първите стъпки на младия богослов започват в Русе.
През 1941 г. приема монашески подстриг в параклиса на Богословския факултет с името Максим, а след това е ръкоположен за йеродякон. През 1947 г. е възведен в архимандритско достойнство от Доростолския и Червенски митрополит Михаил.
От 1947 до 1950 г. архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, а от 1950 до 1955 г. е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия. След завръщането си в България, през 1955 г., е назначен за главен секретар на Светия синод, на този пост е до 1960 г. На 30 декември 1956 г. е хиротонисан в епископски сан като епископ Браницки по предложение на патриарх Кирил. През 1960 г. е избран и утвърден за Ловчански митрополит. След смъртта на патриарх Кирил през март 1971 г. става наместник-председател на Светия синод. Интронизиран за патриарх на 4 юли 1971 г. Според устава на БПЦ патриархът е едновременно и Софийски митрополит.
Умира на 6 ноември 2012 г. в София на 98 годишна възраст.
На опелото на 9 ноември 2012 г. в храм-паметника "Александър Невски" в София идват четирима православни предстоятели: Вселенският патриарх Вартоломей I, Сръбският патриарх Ириней, Атинският архиепископ Йероним II и Албанският архиепископ Анастасий, както и представители на почти всички поместни църкви. Погребан е същия ден в църквата „Успение Богородично“ в Троянския манастир в присъствието на стотици миряни и духовни лица.
Легитимността на избора на патриарх Максим е поставена под съмнение през 90-те години на 20 век, което довежда до разкол в БПЦ и създаване на втори синод на митрополит Пимен и митрополит Инокентий. Оспорването на легитимността се основава на факта, че на 8 март 1971 г., няколко месеца преди интронизацията, Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия на свое заседание взема решение за глава на Българската православна църква да се предложи и поддържа Ловешкият митрополит Максим (Решение №145/8.03.1971 г. на Политбюро на ЦК на БКП). Задачата се възлага за изпълнение на тогавашния шеф на Комисията по църковните въпроси към правителството Михаил Кючуков. Подкрепя го и младият министър на отбраната Добри Джуров. Тодор Живков също е в добри отношения с патриарх Максим, като изпълнява молбите му за възстановяване на църквата „Св. Спас“ в София, както и Духовната семинария в Черепишкия манастир.
През 1998 г. на Всеправославен събор в София главите на всички православни църкви потвърждават каноничния избор на патриарх Максим и призовават духовници, които го оспорват, да се покаят. С приемането на нов Закон за вероизповеданията през декември 2002 г. държавата прекратява намесата в делата на БПЦ и потвърждава каноничността и легитимността на патриарх Максим.
Отличия:
Орден "Народна република България", I степен, (1974 г.).
Орден "13 века България", (1985 г.).
Орден „Стара планина“, I степен, „за големите му заслуги в духовния живот на българския народ, за мъдрото управление на делата на Българската православна църква и по повод 90 години от рождението му“ (Връчен му от президента Георги Първанов през 2004 г.).
Почетен гражданин на Троян, (2005 г.).
Почетен гражданин на София, (2011 г.).
Почетен гражданин на Ловеч, (2012 г.).
Материали и снимки: bg.wikipedia.
Паметник на Батулия[/caption]
Дичо Петров (1919 – 1944) - български офицер
Дичо Петров Таков е български офицер, поручик. Преминава на страната на партизаните в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Командир на Войнишкия партизански батальон "Христо Ботев"
Дичо Петров е роден на 6 ноември 1919 г. в с. Проглед. Завършва Школата за запасни офицери през м. януари 1941 г. Служи в XI- и Пехотен полк в Сливен. През м. юни 1942 г. е изпратен на служба в 1/15 граничен подучастък при село Конско, Гевгелийско.
На 15 декември 1943 г. поручик Петров, заедно с войниците от подучастъка преминава на страната на партизаните. Става командир на Войнишкия партизански батальон "Христо Ботев". Убит при обкръжаването и разгрома на отряда в битката при с. Батулия на 23 май 1944 г.
Посмъртно след Деветосептемврийския преврат е повишен във военно звание полковник.
Иван Златков (1938) - български политик
Димитър Миланов (1947) - български поет
Димчо Данов (1970) - български футболист
Живко Бояджиев (1976) - български футболист
Даниел Георгиев (1982) - български футболист
Починали:
Георги Паунчев (1858 – 1915) - български просветен деец
Христо Чернопеев (1868 – 1915) - български революционер
Арсени Костенцев (1842 – 1921) - български просветител
Андрей Ляпчев (1866 – 1933) - министър-председател на България
Андрей Ляпчев е роден на 12 декември (30 ноември стар стил) 1866 година в град Ресен, Македония, която по това време е част от Османската империя. Родоначалникът на Ляпчеви вероятно е влах, преселил се в града от областта Мъглен през 18 век при потурчването на село Нъте (днес Нотия, Гърция). Бащата на Андрей Ляпчев, Тасе Търпов (Ляпчето), е грънчар, един от видните граждани и известен привърженик на независимата българска църква. Андрей е шестият син в семейството. Брат е на българския общественик Евтим Ляпчев и на революционера от ВМОРО Никола Ляпчев, загинал през Илинденско-Преображенското въстание. Другите му братя са Христо и Йонче.
Андрей Ляпчев започва образованието си в родния си град, но след Априлското въстание през 1876 местното училище, както и много други български училища в Македония, е затворено. В продължение на три години той помага на брат си Георги, който се грижи за семейството след смъртта на баща им, в неговия магазин в Битоля. През 1879 Андрей Ляпчев се записва в реалната гимназия в Битоля, а две години по-късно се премества в новосъздадената Солунска българска мъжка гимназия. Там негов учител е Трайко Китанчев, също от Ресен, който оказва силно влияние върху него. След уволнението на Китанчев, през 1884 Ляпчев напуска Солунската гимназия и се премества при него в Пловдив, тогава главен град на Източна Румелия.
Заедно с други македонски ученици в Пловдивската гимназия, като Пере Тошев и Никола Генадиев, Ляпчев се сближава със Захари Стоянов и с препоръката на Спиро Костов е приет за член на Българския таен централен революционен комитет, подготвящ освобождението на Македония и Съединението на Източна Румелия и Княжество България. На 2 септември 1885 той е изпратен от комитета в Панагюрище, но по пътя е арестуван. Освободен е след осъществяването на Съединението на 6 септември. След началото на Сръбско-българската война на 2 ноември 1885, цялата група се записват като доброволци в Първи опълченски полк, но по заповед на княз Александър I гимназистите са оставени в тила на напредващата армия. Те все пак стигат до превзетия Пирот, където са демобилизирани през декември и се завръщат в Пловдив.
След организирания от Русия преврат през лятото на 1886, довел до отстраняването на княз Александър I, и последвалата груба намеса на руски представители във вътрешните работи на България, Андрей Ляпчев се сближава с групата на крайните националисти, водена от Захари Стоянов, Димитър Петков и Димитър Ризов, важна фигура сред македонските емигранти по това време. Организирана от Ляпчев група дори нанася побой на консерватора Тодор Бурмов, макар самият Ляпчев по-късно да отрича участието си в случая.
През следващите месеци отношенията на Ляпчев със стамболовисткото правителство и Захари Стоянов охладняват и той се сближава с македонската група около Димитър Ризов. Напрежението между правителството и македонската емиграция се засилва след като майор Коста Паница е обвинен в подготовка на държавен преврат и е осъден на смърт. През лятото на 1888 Димитър Ризов публикува статии, силно критични към Стефан Стамболов, и е осъден на две години затвор. Издадена е и заповед за арестуването на Ляпчев, но той успява да напусне страната.
Ляпчев прекарва следващите години, като слуша лекции по икономика и история в Цюрих, Берлин и Париж, въпреки че не завършва формално образование. Той посещава за кратко и родния си град Ресен след смъртта на своя брат Георги.
В 1912 във Виена Андрей Ляпчев се жени за Констанца Петрович. По време на Балканските войни тя е милосърдна сестра, а по-късно участва активно в Съюза за закрила на децата, чийто председател е от 1940 до смъртта си през 1942. Двамата нямат деца.
Вълко Велчев (1859 – 1935) - български офицер
Никола Хаджипетков (1891 – 1949) - български военен деец
Стефан Чумпалов (1898 – 1978) - български футболист
Георги Дреников (1897 – 1980) - Командващ Въздушни войски
Стефан Димитров (1933 – 1990) - български актьор
Божидар Абрашев (1936 – 2006) - български композитор
Максим Български (1914 – 2012) - патриарх на България
Събития:
1886 г. — Заради засилените русофобски политически настроения и действия в България Русия прекратява дипломатически отношения с нея.
1920 г. — На основание на Ньойския мирен договор армията на Сърбия окупира Западните покрайнини (площ 1555 кв. км, население тогава 65 000 души); в България е обявен 3-дневен национален траур.
1920 г. — Образувана е Обединената народно-прогресивна партия след сливането на Народната партия и Прогресивнолибералната партия.
1943 г. — Втората световна война: Англо-американската авиация бомбардира Пловдив.
2012 г. — Почива Патриарх Максим, глава на Българската православна църква с титлата Патриарх Български и митрополит Софийски от 1971 до смъртта си.
Максим е висш български православен духовник, глава на Българската православна църква с титлата Патриарх Български и митрополит Софийски от 4 юли 1971 до смъртта си на 6 ноември 2012 година.
Роден е като Марин Найденов Минков на 29 октомври 1914 г. в село Орешак в семейството на Найден Минков Рачев (1889-1970) и Пена Борджукова (1890-1980). От ранно юношество е послушник в Троянския манастир. Основно и прогимназиално образование получава в родното си село. Завършва Софийската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет.
Дунавският град Русе е тясно свързан с частица от живота на патриарха. Дядо Максим оставя три години в служба на църквата в русенския храм „Успение Богородично”. Това се случва след като той завършва Софийската духовна семинария. Той е бил в Русе като счетоводител и църковен певец на русенския храм „Успение Богородично”. Това е времето 1935–1938-ма година като млад богослов. Първите стъпки на младия богослов започват в Русе.
През 1941 г. приема монашески подстриг в параклиса на Богословския факултет с името Максим, а след това е ръкоположен за йеродякон. През 1947 г. е възведен в архимандритско достойнство от Доростолския и Червенски митрополит Михаил.
От 1947 до 1950 г. архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, а от 1950 до 1955 г. е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия. След завръщането си в България, през 1955 г., е назначен за главен секретар на Светия синод, на този пост е до 1960 г. На 30 декември 1956 г. е хиротонисан в епископски сан като епископ Браницки по предложение на патриарх Кирил. През 1960 г. е избран и утвърден за Ловчански митрополит. След смъртта на патриарх Кирил през март 1971 г. става наместник-председател на Светия синод. Интронизиран за патриарх на 4 юли 1971 г. Според устава на БПЦ патриархът е едновременно и Софийски митрополит.
Умира на 6 ноември 2012 г. в София на 98 годишна възраст.
На опелото на 9 ноември 2012 г. в храм-паметника "Александър Невски" в София идват четирима православни предстоятели: Вселенският патриарх Вартоломей I, Сръбският патриарх Ириней, Атинският архиепископ Йероним II и Албанският архиепископ Анастасий, както и представители на почти всички поместни църкви. Погребан е същия ден в църквата „Успение Богородично“ в Троянския манастир в присъствието на стотици миряни и духовни лица.
Легитимността на избора на патриарх Максим е поставена под съмнение през 90-те години на 20 век, което довежда до разкол в БПЦ и създаване на втори синод на митрополит Пимен и митрополит Инокентий. Оспорването на легитимността се основава на факта, че на 8 март 1971 г., няколко месеца преди интронизацията, Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия на свое заседание взема решение за глава на Българската православна църква да се предложи и поддържа Ловешкият митрополит Максим (Решение №145/8.03.1971 г. на Политбюро на ЦК на БКП). Задачата се възлага за изпълнение на тогавашния шеф на Комисията по църковните въпроси към правителството Михаил Кючуков. Подкрепя го и младият министър на отбраната Добри Джуров. Тодор Живков също е в добри отношения с патриарх Максим, като изпълнява молбите му за възстановяване на църквата „Св. Спас“ в София, както и Духовната семинария в Черепишкия манастир.
През 1998 г. на Всеправославен събор в София главите на всички православни църкви потвърждават каноничния избор на патриарх Максим и призовават духовници, които го оспорват, да се покаят. С приемането на нов Закон за вероизповеданията през декември 2002 г. държавата прекратява намесата в делата на БПЦ и потвърждава каноничността и легитимността на патриарх Максим.
Отличия:
Орден "Народна република България", I степен, (1974 г.).
Орден "13 века България", (1985 г.).
Орден „Стара планина“, I степен, „за големите му заслуги в духовния живот на българския народ, за мъдрото управление на делата на Българската православна църква и по повод 90 години от рождението му“ (Връчен му от президента Георги Първанов през 2004 г.).
Почетен гражданин на Троян, (2005 г.).
Почетен гражданин на София, (2011 г.).
Почетен гражданин на Ловеч, (2012 г.).
Материали и снимки: bg.wikipedia. 
