Българското здравеопазване не куца заради липса на техника или пари, а заради човешкия фактор – заради дребния човек в системата. Не дребен на ръст, а на душа.
Все по-често млади лекари и специализанти завършват години обучение без да са пипали основен инструмент. Млада лекарка, вече със специалност, започва работа. Трябва да направи ехография. Тя не знае как да държи трансдюсера. При въпроса защо, отговаря през сълзи: „В болницата, където специализирах, старшият лекар заключваше ехографа. Четири години не ми даде да работя с него.“
Това не е изолиран случай. В голяма Софийска болница – същата история. Старшият лекар заключва апаратурата, за да не „се учат прекалено“.
Подобна картина има и в Бургаски болници. Там се стига още по-далеч – началникът разпределя специализантите така, че едни постоянно са в кабинетите и добиват опит, а други – години наред не са влизали дори веднъж. Без практика, без допир с пациенти, без шанс да се научат. Всичко зависи не от правилата, а от настроението на този, който държи ключовете.
Така се създава затворен кръг на невежество и страх. Някога и тези хора са били мачкани, унижавани, държани настрана от практика. Днес повтарят същия модел. От жертви се превръщат в копия на своите насилници. Малката власт е тяхна, и я бранят като феодална територия.
Същата дребнавост личи и в отношението към пациентите. За някои лекари болният е обект, не човек. Те не лекуват, а демонстрират превъзходство – груб тон, липса на емпатия, поглед от високо. А пациентът помни друго. Той помни човещината. За него добрият лекар не е този с най-много дипломи, а този, който го е изслушал и се е отнесъл човешки.
А защо се случва това? Защото е по-лесно да смачкаш някого, отколкото да го научиш. Да обучиш млад лекар изисква време, увереност и щедрост на знанието. А дребният човек няма нито едното, нито другото. Той не търпи около себе си хора, които могат да знаят повече. Затова предпочита да спира развитието, вместо да го води.
Здравеопазването няма да се оправи с нови закони, бюджети или сгради. То ще се оправи, когато изчезне дребният човек – онзи, който мери собствената си стойност с това колко други е успял да спре. Властта не е превъзходство. Тя е отговорност към човека отсреща.
