Истината между клишето и страха: защо обективното мнение се заклеймява като проруско
В последните години общественият дебат в България и Европа се превърна в минно поле. Изречеш ли нещо, което не съвпада с официалната линия на т.нар. „евромислене“ – моментално получаваш етикета проруски, антизападен или пропаганден. Така обективността, критичното мислене и фактологичният анализ се превърнаха в подозрителни категории. Въпросът е защо.
Първо, защото политическата рамка в ЕС се превърна в идеологическа догма. Европейските ценности, които някога означаваха плурализъм, свобода на словото и независима мисъл, днес се израждат в едноцветно мислене, при което всяко различие се приема за заплаха. Обществата започнаха да делят хората не по аргументи, а по принадлежност – „с нас“ или „с тях“. Това е елементарна, но ефективна техника за поддържане на единно мнение чрез страх от стигматизация.
Второ, медиите изиграха решаваща роля. В опит да се харесат на политическите и финансови центрове, голяма част от тях се отказаха от основната си функция – да проверяват фактите и да задават неудобни въпроси. Така на мястото на журналистиката се появи PR. Достатъчно е да поставиш под съмнение някое решение на Брюксел, на НАТО или на Вашингтон – и веднага си поставен в графата на „дезинформаторите“. Това създаде атмосфера, в която хората се самоцензурират, за да не бъдат публично разпнати.
Трето, липсата на образование в критичното мислене направи обществото уязвимо. Вместо да се учим да различаваме аргумент от пропаганда, повечето хора реагират емоционално на етикети. А етикетите са оръжие за мълчание – не доказват нищо, но убиват репутации. И когато рационалността отстъпи място на стадния рефлекс, истината става относителна.
Истината няма геополитическа посока. Тя не е нито руска, нито европейска. Тя е факт, който или е доказуем, или не е. Но в свят, в който политическата лоялност се измерва с готовността да повтаряш едни и същи лозунги, фактите губят стойност. Затова всеки, който днес настоява за баланс, за прецизност и за разграничаване между факти и пропаганда – бива обявен за враг.
Парадоксът е, че в опит да се борим с „дезинформацията“, обществата започват да репресират истината. И така, в името на свободата, ние постепенно я губим.
Истинската европейска мисъл би трябвало да приема несъгласието като доказателство за зрялост. Защото не е проблемът в това кой изказва истината – а дали имаме кураж да я чуем.
