Георги Иванов Марков (роден на 1 март 1929 в София, починал на 11 септември 1978 в Лондон) е български писател и дисидент от времето на Народна република България.
Георги Марков работи като писател и сценарист, но след 1969 г. напуска България, която по това време е социалистическа държава, управлявана от комунистическия ръководител Тодор Живков. След като емигрира на Запад, той започва работа като радиоводещ в английските радиостанции „Би Би Си“, американската „Свободна Европа“ и германската „Дойче веле“. В репортажите си той критикува комунистическия режим в Народна република България. Смята се, че това е причината българското правителство да реши да го премахне, за което иска помощ от КГБ. Георги Марков умира отровен, след като е прострелян на 7 септември 1978 г. на улица в Лондон със сачма, пълна с рицин, най-вероятно от агент на българската Държавна сигурност.
В България…
Роден на 1 март 1929 г. в Княжево (София). През 1946 г. завършва Първа мъжка гимназия (днешната НГДЕК), а след това следва индустриална химия. Работи като инженер-технолог и преподавател в техникум.
На 19 години заболява от туберкулоза, което налага дългото му лечение в санаториуми. Там прави и първите си литературни опити. През 1957 г. издава
„Цезиева нощ“. Скоро на бял свят се появява и романът „Победителите на Аякс“ (1959) и два сборника разкази и новели (1961).
През 1962 г. издава романа „Мъже“, с който спечелва годишната награда на СБП и впоследствие е приет за член на СБП. Започва работа към издателство „Народна младеж“.
Сборниците разкази и новели „Портретът на моя двойник“ (1966 г.) и „Жените на Варшава“ (1968 г.) го утвърждават като един от младите талантливи писатели. Пише и редица пиеси, но повечето от тях са свалени от сцена от цензурата: „Да се провреш под дъгата“, „Асансьорът“, „Атентат в затворената улица“, „Комунисти“, „Аз бях той“. Романът „Покривът“ (1959) е спрян от отпечатване, тъй като описва и като факт, и като алегория срутването на покрива на цех в металургичния завод „Ленин“, а пиесата „Комунисти“ (1969) не е играна поради документалния характер на комунистическото партизанство преди 1944 година в нея.
Марков е един от авторите на сценария на първите серии от популярния сериал „На всеки километър“, като създава образа на умния полицай Велински. След незавръщането му в България името му е свалено от надписите на филма и не е включено в Указа за удостояване на авторите с Димитровска награда.
Писателят дисидент…
През 1969 г. по време на вътрешната премиера на пиесата му „Аз бях той“ (режисьор Методи Андонов) в Сатиричния театър, представлението е спряно и пиесата не получава разрешение. По-късно на същия ден Георги Марков напуска страната и заминава за Италия при брат си, който живее там.
Първоначалното му намерение е да изчака преминаването на скандала около пиесата, но постепенно решава да остане завинаги, особено след като през септември 1971 г. не получава подновяване на задграничния си паспорт.
Установява се в Лондон, където учи английски. Започва работа като журналист в българската секция на Би Би Си (1972). Опитва се да влезе във филмовата индустрия, като разчита основно на помощта на Петър Увалиев, но не успява. По-късно започва да сътрудничи и на радиостанциите „Дойче веле“ и „Свободна Европа“.
През 1972 г. Марков е изключен от СБП. На 27 декември 1972 г. е осъден от българския съд задочно на 6 години и 6 месеца затвор като невъзвращенец. Произведенията му са иззети от библиотеките и името му не се споменава в официалната българска преса и медии до 1989 г. Държавна сигурност започва разработката му под кодовото име „Скитник“.
През 1974 г. на лондонска сцена се играе пиесата му „Да се провреш под дъгата“, а в Единбург пиесата
„Архангел Михаил“, написана на английски, печели първа награда. Романът „Достопочтеното шимпанзе”, написан в съавторство с Дейвид Филипс, излиза посмъртно.
На 5 юли 1975 г. сключва брак с Анабел Дилк. Една година по-късно се ражда дъщеря му Александра-Райна.
Според Димитър Бочев, журналист от Свободна Европа, Марков е огорчен, че дори на Запад липсва пълна творческа свобода и трябва да се съобразява с редакционните политики: „докато за нашите американски, британски и западногермански работодатели ние бяхме прекалено антикомунистически настроени, те бяха за нас недостатъчно последователни в антикомунизма си.“ От 1975 г. до 1978 г. Марков работи над своите „Задочни репортажи“ — очерци и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват всяка седмица по Радио „Свободна Европа“. Критиките, отправяни към недостатъците на социалистическия строй и лично към Тодор Живков стават причина Марков да си навлече гнева на българското политическо и държавно ръководство. В родината му публикуването на „Задочни репортажи за България“ става възможно едва през 1990 г.
Награден е посмъртно (2000 г.) с орден „Стара планина“ — първа степен „за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим“.
Убийството на Георги Марков
На 7 септември 1978 г. (рождения ден на Тодор Живков), Георги Марков стига пеш по моста Ватерло в Лондон над река Темза до автобусна спирка, пътувайки към работното си място в Би Би Си. На това място изведнъж той усеща пронизваща болка, като ужилване от насекомо, в задната част на десния си крак. Марков поглежда зад себе си и вижда човек, който взима чадър от земята. Непознатият бързо пресича от другата страна на улицата и хваща такси. Случаят се запомня като „Убийството с чадър“, като се твърди че физическият убиец е Франческо Гулино, с кодово название „Пикадили“.
Когато пристига на работа в офиса на Би Би Си, Марков забелязва малка червена пъпчица на мястото на „ужилването“, а болката не стихва. Той споделя с поне един от своите колеги в Би Би Си за инцидента. Същата вечер Марков развива треска и бива приет в лондонската болница „Сейнт Джеймс“, където умира три дни по-късно, на 11 септември 1978.
Поради обстоятелствата около Марков като дисидент и подозренията, които споделя с докторите в болницата, че може да е бил отровен, Скотланд Ярд назначават подробна аутопсия на трупа. Криминалните патолози откриват малко метално топче, забито в прасеца на Марков.
Топчето е с диаметър 1.52 мм и съставено от 90% платина и 10% иридий. Пробито е по цялата си дължина с два канала с диаметър 0.35 мм, които образуват кухина с формата на Х. По-нататъшните експертизи откриват следи от токсичното вещество рицин. Дребните дупчици били покрити със захарна субстанция, създавайки мехур, който задържа отровата в кухините на топчето. Тази специална субстанция била предназначена да се топи при температура 37°С (температурата на човешкото тяло). След като топчето е изстреляно по Марков, „захарните тапи“ се разтопяват, отпушват каналчетата, и после рицинът се абсорбира в кръвния поток. Смъртта на Марков е била неизбежна, независимо от това дали лекуващите доктори са знаели какво е отровното вещество в кръвта му, защото срещу рицина няма противоотрова.
Десет дни преди убийството подобно покушение е извършено срещу друг български дисидент, Владимир Костов – журналист от радио “Свободна Европа”, в Парижка метростанция. Лекарите открили същия вид топче в неговата кожа. В този случай обаче, изглежда, че захарното покритие на куршума, задържащо рицина вътре, е било разрушено по време на изстрела или преди това и по този начин съвсем малка част от отровата стига до кръвта, причинявайки само треска. Костов споделил, че изстрелът дошъл от човек, който носил малка чантичка, но не и чадър. Подозрението, че Марков е убит с чадър произхожда от това, което е видял на спирката, но самият Марков никога не е казвал, че е прострелян с чадъра.
Преди този последен и успешен опит, агентите на Държавна Сигурност с помощта на КГБ правят два други неуспешни опита за убийството на Марков.
Как протича разследването на убийството и какво е отражението върху обществото
Според информация, изнесена във в-к Литературен Форум, през януари 1990 г., ген. Владимир Тодоров (началник на Първо главно управление на ДС) е унищожил съществуващо досие на ДС за писателя Георги Марков в няколко тома под псевдоним „Скитник“, но на последвалия съдебен процес срещу него това така и не е доказано. Все пак през 1992 г. той е осъден на една година и два месеца затвор, излежава само половин година, но дали е имало обемисто досие с план за убийство и каква е след това съдбата му, остава неясно.
През есента на 1992 г. делото за разследването на убийството на Георги Марков е възложено на следователя Богдан Карайотов. След като прочита книгата "Българският чадър" на Владимир Костов и след справка в архивите на ДС и по-специално на тогавашното МВР той попада на името на Борис Арсов. Става ясно, че ДС е направила разработка за Борис Арсов и че срещу него има планирани множество мероприятия, последното от които е той да бъде физически ликвидиран. Сред документите следователят намира писмен план за неговото физическо ликвидиране. Разработката срещу Борис Арсов и намерените документи са безспорно доказателство за начините и методите на работа на ДС спрямо т.нар. тогава "вражески емигранти" и навежда на мисълта следователя Богдан Карайотов, че подобни мероприятия вероятно са били планирани и срещу Георги Марков, въпреки че няма намерени доказателства за това.
През 1993 г. документи от досието на агент „Пикадили“ (Франческо Гулино) са поискани от Великобритания и Дания, за да бъде арестуван, но България отказа да ги представи.
През септември 2008 г. досието на агент „Пикадили“ е извадено от архивите на Държавна сигурност, след настоятелното му искане от журналиста Христо Христов. Според архивите зад кодовото име „Пикадили“ се крие италианецът с датски паспорт Франческо Гулино, който е агент на Първо главно управление (ПГУ) на Държавна сигурност (разузнаването). Документите показват, че българските тайни служби са координирали убийството с КГБ.
Няколко добре познати агенти- отстъпници на КГБ, сред които Олег Калугин и Олег Гордиевски потвърждават, че убийството е подготвено от КГБ, като убиецът дори е имал възможност да избере отровен гел, с който да се намаже кожата на Марков, но до ден-днешен никой не е обвинен за неговото убийство, най-вече защото повечето досиета по отношение на смъртта му са вероятно унищожени. В публикация на Британският вестник като основен заподозрян се посочва Франческо Гулино (или Гиулино), който живее в Дания.
В британския документален филм The Umbrella Assassin („Убиецът с чадъра“), се разкрива, че основният заподозрян Гулино е жив и здрав, и все още пътува свободно из Европа.
През юни 2008 г. се появяват съобщения, че в Скотланд Ярд разследването е подновено. Изпратени са детективи в България и молби за интервю с хора, свързани с Марков.
Книга, описваща цялата история и фактите около нея е написана от Владимир Береану и Калин Тодоров. Книгата е премахната от продажба.
Въпреки декларираната от страна на няколко поредни български правителства готовност за установяване на истината за убийството на Георги Марков, все още не са обвинени нито поръчителят, нито прекият му извършител.
През 2000 г. посмъртно е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен.
Творчеството на Георги Марков:
- Цезиева нощ - приключенски роман 1957
- Победителите на Аякс - научнофантастичен роман 1959
- Анкета - новели 1961
- Между нощта и деня - разкази 1961
- Мъже - роман 1962, 1990
- Последният патент - комедия 1965
- Портрет на моя двойник - роман 1966, 1996
- Кафе с претенция - комедия 1966
- Асансьорът - пиеса 1967
- Калай - комедия 1967
- Жените на Варшава - разкази и новели 1968
- Атентат в затворената улица - пиеса 1968
- Задочни репортажи за България - публицистика 1980 том 1 и 1981 том 2 (Фонд "Георги Марков", Цюрих), 1990 (София)
- Литературни есета - 1982 (Париж), 1990 (София)
- Архангел Михаил - пиеса 1990, 1997
- Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България - публицистика 1991
- Пиесите на Георги Марков - 2001
- Покривът - роман 2007
- Достопочтеното шимпанзе /Г. Марков, Дейвид Филипс/ - 05.10.2009
Издадено и едно произведение на френски език: L'odyss?e d'un passeport et autres nouvelles, 1983, Editions Acratie („Одисеята на един паспорт и други разкази)
По материали от интернет.
