В новата рубрика на e-burgas.com, психотерапевтът доц. д-р Румен Бостанджиев ще отговаря на въпроси на читатели. Своите питания към него можете да изпращате на [email protected]. Съветите на доцент Бостанджиев ще бъдат публикувани в сайта при запазване на анонимност за хората, обърнали се за помощ към специалиста.
Въпрос: Здравейте, д-р Бостанджиев!
С мъжа ми бяхме заедно повече от 10 г, нямаме сключен брак, но имаме 2 деца на 10 и на 6 години. Вече не живеем заедно, защото аз реших да се разделим преди повече от година. Причината за моето решение беше, че той е много ревнив. Ако искам да изляза нощно време с приятелка трябва да го попитам дали може. Съответно той ми поставя вечерен чак, до колко часа най- късно трябва да се прибера. През деня не ме е ограничавал, само през нощта. Аз го приемам това заради децата, но реших да се разделим, когато започна да пие и да прекалява с това. Всяка вечер, пред погледа на децата. Тогава започваха и истинските скандали, дори налиташе и да ме бие. Когато го напуснах в началото той не съдаваше проблеми. Но сега нещата не стоят така. Почти всеки ден ми звъни, заплашва ме, че ще ми вземе децата, че ще се случи нещо лошо с мен. Заплашва и семейството ми- майка ми, баща ми.... приятелките ми. Когато не е пиян е нормален, но съвсем рядко вече е въздържател. Не се чувствам добре и много ме е страх да не посегне на мен или по- лошо на децата. Какво се прави в такава ситуация- извън стандартното жалби в МВР, съд и т.н. Какво да правя? Може ли да му се помогне на този човек, за да заживее нормално и да спре агресията към нас?! Това алкохолизъм ли е или някакво душевно заболяване? Ще се радвам да получа компетентно мнение ида знам какви мерки мога да предприема. Очаквам Вашия отговор. Благодаря Ви предварително!
Доц. д-р Румен Бостанджиев: Уважаема госпожо, очевидно сериозно сте се впуснали в битка, която е предварително обречена и вещае страдание на всички, въвлечени в нея. За съжаление такава е националната ни традиция. Когато нещо не е така, както го искаме, решаваме, че другият е ЛОШИЯТ, а ние сме ДОБРИТЕ. Готови сме да етикетираме лошия с познатите клишета – „насилник“, „агресивен“, пияница“, „ревнивец“, „психично болен“ и пр. За себе си избираме ролята на жертвата и оставаме възмутени от това, че „институциите“ (Полиция, Съд, Прокуратура, Социални служби и пр.), не могат да решат проблемите ни – т.е. да накажат „лошия“ и да спасят нас „добрите“.
Знам, че това мое „въведение“ ще Ви вбеси и веднага ще ме постави в редовете на „враговете“. Ако все пак след десетина минути почивка, успеете пак да се върнете към отговора ми, надявам се да го прочетете до края.
По никакъв начин не бих желал ДА ВИ ОБВИНЯВАМ. Вината е последното нещо, което има смисъл в подобна ситуация. Не случайно правораздавателните институции, които оперират с това понятие, в подобни сценарии са безсилни.
Предлагам Ви друг подход.
Нека да подходим библейски – ПРЕДИ ДА СЪДИМ, ДА СЕ ОПИТАМЕ ДА РАЗБЕРЕМ ТОЗИ, КОГОТО СЪДИМ.
Разбира се това е изключително трудно, когато се чувстваме засегнати. Собственото ни страдание ни прави глухи и слепи за позицията на опонента ни. Поне така е в първия момент, докато не решим да погледнем на нещата от една въображаема НЕУТРАЛНА ПОЗИЦИЯ.
Предполагам връзката с бащата на децата Ви е започнала с много любов и надежди. Сигурно и двамата сте имали желание да изградите здраво семейство, в което съвместно да отгледате и възпитате децата си. Сигурно в началото всичко е тръгвало добре, щом сте решили да имате и второ дете.
КАКВО СЕ СЛУЧВА СЛЕД ТОВА?
Очевидно, както във всяко семейство, и при вас са се появили разногласия. До колкото разбирам те са били свързани с желанието Ви вечер да излизате с приятелки, което не се е харесвало на партньора Ви.
Вместо да изясните какъв всъщност е проблемът, ВИЕ ПРАВИТЕ КОМПРОМИС. Това е псевдорешение, което вместо да премахва конфликта, води до ожесточаването му. Мотивът „децата“, тук звучи напълно неуместно.
КАКВО МОЖЕ ДА СЕ НАПРАВИ В ПОДОБНА СИТУАЦИЯ ?
Преди да реши, че партньорът Ви иска да Ви „контролира“ (при все, че реакцията е единствено по отношение на нощните закъснявания извън дома), Вие, като мъдър човек бихте се опитала да разбере мотивите за това негово поведение. Навярно той е имал желание да прекарвате вечерите заедно – двамата с децата. Твърде възможно е той да е копнеел за топла интимна близост, след като децата заспят. Предполагам болката от липсата на нежност и ласка между вас е породила гневните му реакции и посягането към алкохола. В такива моменти мъдрите хора се опитват да разберат какво става в отношенията им. Дори и да са си повишили тон, то това най-често е поради огромната нужда, която имат един от друг и невъзможността да се срещнат по един пълноценен начин. Зад гнева обикновено стои болка и страх от загуба на нещо ценно. За съжаление много трудно е когато срещу себе си виждаш гневен човек, да успееш да прозреш в по-дълбоките емоционални основания, които пораждат тази негова отчаяна и неефективна реакция. Когато отговорът е също агресивен, конфликтът бързо ескалира и раздялата сякаш е единственото решение. В подобни трудни моменти за много хора алкохолът е най-достъпният анестетик за душевната им болка. За съжаление обаче и той налива масло в огъня на семейния пожар. Ако към това прибавим и „съчувстващите приятелки“, които къде от завист, къде от съпричастност започват да Ви съветват „остави го този“ или „не позволявай да се вижда с децата защото е алкохолик или психично болен“, пъзълът се нарежда по най-ужасния начин.
Става ясно, че партньорът Ви първоначално е приел Вашето желание да се разделите, но след това „играта е загрубяла“. Вие самата изяснявате защо – „децата“. Може да се досетим, че причината за този нов, още по-ожесточен конфликт е Вашият отказ да позволите на партньора Ви да се вижда с децата си. Това е най-болезненият и опасен ход, който може да направи една майка. Основният мотив от страна на майката е желанието и да накаже бащата за болката, която и причинява, особено ако преди това се е поставила в заучена безпомощност от него и раздялата я изправя пред екзистенциална криза. Често ограничаването на достъпа до бащата се съчетава със злонамерени думи по негов адрес, които настройват децата срещу баща им. Той бива заклеймен като агресор и пияница. В много страни подобно поведение се означава с термина „синдром на родителско отчуждаване“ и се третира като престъпление. У нас все още е прието институциите да се солидаризират с „жертвата“, но от това на никого не става по-добре.
КАКЪВ БИ МОГЪЛ ДА Е ИЗХОДЪТ ОТ ТАЗИ ДРАМА?
Първата стъпка е да се свали напрежението в конфликта за да станат възможни мирните преговори. По всяка вероятност битката в момента е за децата. Много майки, като Вас, са до такава степен потънали в болката и желанието си за мъст спрямо партньора, че на всяка цена се стремят той да не бъде допускан до децата. Дежурните основания са, че бащата е насилник, психично лабилен, пияница, човек с неморално поведение и какво ли още не. Обикновено, дори и да съдържат елемент на истина, тези твърдения са изопачени, тъй като се изваждат от динамичния контекст. Такива статични картини лесно стават черно бели, особено ако се подхожда от бюрократичната позиция на институциите. За тях е по-лесно да приемат тезата на жертвата и да влязат в ролята на „спасителя“ Какво обаче се случва ако бащата бъде откъснат от децата си? Нима това е най-доброто за тях, а и за него. Кой нормален баща би се примирил да няма контакт с децата си? Не е ли това повод за крайното изостряне на конфликта, което прави непредсказуеми и деструктивни реакциите и на двете страни. Само в някои много редки случаи, когато наистина от страна на единия родител има доказани престъпни деяния, подобна мярка за неговото насилствено дистанциране от децата може да бъде ефективна. Съществуващата в момента у нас практика, при подадена срещу бащата жалба от майката, той да се счита априори за виновен до доказване на противното е пълен юридически и нравствен абсурд.
Ако приемем, че бащата също има право на контакт с децата си, това би отнело огъня на конфликта и би позволило да се тръгне към нормализация на отношенията. Под нормализация нямам предвид някакъв нов „компромис“, а ясно осъзнаване, че децата имат неприкосновеното право да общуват и с двамата си родители. Всеки от родителите също има неприкосновено право да общува с децата си и само екстремни обстоятелства биха могли да поставят това му право под въпрос (ако съществуват безусловни доказателства, че той може да застраши благополучието на децата).
При условие, че конфликтът около децата бъде решен с ясен договор между родителите за това кой кога и как ще се вижда с тях, първата ефективна стъпка в добрата посока е направена. Без съмнение тя ще свали напрежението и ще позволи предоговарянето и на други аспекти от отношенията между родителите (като издръжката ).
Тази задача категорично не е лесна и в повечето случаи е невъзможно да се изпълни без посредничеството на опитен семеен терапевт. Неговата роля е да бъде посредник в решаването на конфликта, а не страна или съдник. Очакването от страна на „жертвата“ да бъде подкрепена от институциите не решава конфликта, а го засилва, тъй като едната от страните в него търси служебно надмощие в битката. Професионалната задача в семейната терапия е да се трансформира тази битка в конструктивен разговор за съгласуване на общите родителски ангажименти. Точно поради тази причина семейният терапевт не дава „съвети“, а помага на двете страни да осъзнаят общите си интереси и най-вече интересите на децата, за които и двете страни са готови да дадат всичко. Медиацията при подобни конфликти е единственото смислено решение и то може да бъде подкрепено единствено от опитен и лицензиран фамилен терапевт. Информация за правоспособните фамилни терапевти у нас може да се намери в Регистъра на психотерапевтите, публикуван в сайта на Българската асоциация по психотерапия. Ангажирането със самозвани „експерти“, които не фигурират в официалния Регистър на психотерапевтите, крие огромен риск от задълбочаване на семейния конфликт. Важно е да уточним, че не всички психолози са психотерапевти и не всички психотерапевти имат опит и квалификация в семейната психотерапия и медиацията при преодоляване на семейни конфликти. Затова изборът на семеен психотерапевт, както и решителният отказ от продължаване на битката, са ключовите условия за успешен изход.
