Случващото се във Венецуела не е изолиран инцидент, нито регионална криза, а симптом на по-дълбок процес на пренареждане на глобалната система на влияние, в който едновременно участват САЩ, Китай, Русия и Европа, но с коренно различни логики и цели. Ако твърденията за силова операция срещу венецуелския президент Николас Мадуро и неговото извеждане от страната се потвърдят, това би означавало прецедент с изключително тежки последици за международното право, тъй като става дума за пряка намеса срещу действащ държавен глава на суверенна държава. Реакцията на Русия в този контекст е остра на думи, но ограничена на практика, защото Москва няма нито договорен механизъм за военна защита на Венецуела, нито реален капацитет да отвори втори геополитически фронт в Западното полукълбо, докато основният ѝ ресурс е ангажиран в конфликта около Украйна. БРИКС, към който Венецуела формално принадлежи, се оказва това, което винаги е бил – икономическа и политическа платформа без военен гръб, без обща стратегия за сигурност и без задължения за взаимна защита, което прави всякакви очаквания за твърда реакция от този формат илюзорни.
Китай, който обективно е най-големият икономически бенефициент от венецуелските суровини, избира напълно различен подход. Пекин не разглежда Венецуела като съюзник, който трябва да бъде защитаван, а като елемент от по-широка мрежа за осигуряване на ресурси, кредити и дългосрочни доставки, структурирани така, че политическият риск да остане за местната власт, а не за китайската държава. Китайските интереси са защитени чрез дългови механизми, бартерни схеми и инфраструктурна зависимост, което означава, че независимо дали режимът оцелее или бъде сменен, новата власт ще бъде принудена да преговаря с Пекин. Затова Китай няма стимул да влиза в открита конфронтация със САЩ в Латинска Америка, която не е стратегическо бойно поле за него, а по-скоро наблюдава, трупа информация и оставя Вашингтон да поеме политическата и правната цена на евентуалната силова намеса.
Европа в тази конфигурация е в най-неудобната позиция, защото от една страна е обвързана със САЩ стратегически и политически, а от друга страна е зависима от самото съществуване на международноправни правила, които подобни действия директно подкопават. Затова европейските реакции са предпазливи, формално дистанцирани и облечени в езика на международното право, без открита подкрепа, но и без реална конфронтация. Европейският съюз от години поддържа санкционен режим срещу Венецуела, но това не означава, че има интерес да легитимира сценарий, при който силовото отстраняване на правителство се превръща в допустима практика, защото такъв прецедент рано или късно би се върнал като бумеранг и на европейска територия.
В по-широк план случващото се във Венецуела е част от стратегия на многовекторен натиск, при която САЩ демонстрират готовност да действат твърдо и асиметрично, тестват реакциите на Русия и Китай и едновременно с това изпращат сигнал към всички държави извън НАТО, че реални гаранции за сигурност съществуват само в рамките на формални военни съюзи. Русия губи символно, защото не може да защити партньор, Китай печели мълчаливо, защото запазва икономическите си интереси без да плаща цена, а Европа се опитва да запази остатъците от правов ред в свят, който все по-открито се движи към логиката на силата. Това прави венецуелската криза не просто регионален конфликт, а тест за това дали международната система все още функционира по правила или вече окончателно е навлязла в епоха, в която правилата се прилагат избирателно и само когато са удобни на най-силните.
