Елена Базарова-Парушева и Красен Парушев са семейство, но професионалният им диалог по темата за радиационните усложнения и хипербарната оксигенация се води от позицията на медицинска отговорност и клиничен опит. Разговорът е посветен на все по-честата практика водещи хирурзи от „Пирогов“ и ВМА да насочват пациенти след лъчетерапия към хипербарна терапия.
Д-р Елена Базарова-Парушева:
през последните години все по-често хирурзи от „Пирогов“ и ВМА изпращат пациенти след лъчетерапия на хипербарна оксигенация. Това вече не е единична практика, а ясна тенденция. В КОЦ Бургас също наблюдаваме пациенти, които години след приключено лечение развиват тежки късни усложнения. Това не са просто временни реакции към лъчението, а структурни промени в тъканите.
Важно е да се подчертае, че радиационното увреждане е прогресивен процес. Наблюдаваме намалена васкуларизация, хронична хипоксия, тъканна фиброза и загуба на регенеративен потенциал. Пациентът е онкологично стабилен, но качеството му на живот може да бъде сериозно компрометирано. Какво се променя според теб, че тези пациенти все по-често се насочват към хипербарна терапия?
Красен Парушев:
Променя се нивото на информираност и клинична зрялост. Лъчетерапията безспорно е фундаментален метод в онкологията и спасява живот, но тя оставя след себе си структурни и съдови увреждания, които не са временни и не са козметични. Радиацията не унищожава изолирано туморните клетки, тя уврежда микроваскуларната мрежа, предизвиква облитеративен ендартериит, води до прогресивна хипоксия, хиповаскуларизация и хипоцелуларност на тъканите. Това състояние постепенно се превръща в хронична фиброза и трофичен дефицит. В клиниката виждаме радиационен проктит, радиационен цистит, тежки мекотъканни фибрози, хронични язви, некрози, остеорадионекроза на челюстта, дисфагия и дълбоки функционални увреждания след облъчване в областта на глава и шия. Това не са просто странични ефекти, а патофизиологично предвидими усложнения на един агресивен, макар и необходим, терапевтичен метод.
Елена Базарова-Парушева:
Като лекар в клиничната онкология винаги стои въпросът за баланса между ефективността на лечението и дългосрочните му последствия. В практиката виждаме пациенти, които преминават през стандартни схеми на повлияване на радиационните усложнения – медикаментозно лечение, локални средства, понякога хирургични интервенции – но въпреки това тъканната хипоксия остава основен проблем.
От гледна точка на патофизиологията, ако имаме хронична хиповаскуларизация и хипоцелуларност, логично е да търсим метод, който директно повлиява кислородната среда и микроциркулацията. Къде точно се намесва хипербарната оксигенация в този процес?
Красен Парушев:
Хипербарната оксигенация се намесва точно там, където е основният проблем – в хроничната тъканна хипоксия. При дишане на 100% кислород под повишено атмосферно налягане повишаваме разтворения кислород в плазмата многократно и преодоляваме дифузионните ограничения в исхемичните тъкани. Това позволява кислородът да достигне до зони, където капилярната мрежа е компрометирана. Активират се механизми на ангиогенеза чрез повишена експресия на съдов ендотелен растежен фактор, стимулира се пролиферацията на фибробласти, увеличава се синтезът на колаген, модулира се възпалителният отговор и се подпомага костната регенерация при радиационни увреждания. Класическият модел на радиационното увреждане описва три основни характеристики – хипоксия, хиповаскуларизация и хипоцелуларност. Хипербарната терапия е единственият метод, който физиологично адресира и трите компонента едновременно. Това е причината да виждаме реална тъканна трансформация, а не просто симптоматично подобрение.
Елена Базарова-Парушева:
В онкологичната общност продължава да съществува притеснение относно безопасността на допълнителни кислородни терапии при пациенти с онкологична анамнеза. Като лекар, проследяващ тези пациенти дългосрочно, мога да кажа, че всяко решение трябва да бъде индивидуализирано и съобразено с онкологичния статус.
Какво показва практиката при пациенти в ремисия, които се насочват за лечение на радиационни усложнения?
Красен Парушев:
Това е исторически страх, който не се подкрепя от съвременните данни. Натрупаните през последните десетилетия клинични наблюдения и анализи не показват повишена честота на рецидив при пациенти в ремисия, подложени на хипербарна оксигенация за лечение на радиационни усложнения. Напротив, добре известно е, че хипоксичната среда прави туморите по-резистентни към лъчетерапия и определени медикаменти. Разбира се, терапията не се прилага при неконтролирано активно неопластично заболяване без ясна онкологична стратегия, но при стабилизирани пациенти или при лечение на късни радиационни усложнения методът е международно признат и интегриран в терапевтичните алгоритми, особено при остеорадионекроза и хронични радиационни рани. Проблемът не е в липсата на доказателства, а в липсата на запознаване с тях.
Елена Базарова-Парушева:
Като клиницист считам, че разговорът трябва да бъде рационален и базиран на механизми и наблюдения, а не на предположения. Пациентът не се интересува от професионални спорове, а от резултат и качество на живот.
Необходимо е интердисциплинарно мислене – хирург, клиничен онколог, лъчетерапевт и специалист по хипербарна медицина да работят в координация. Само така лечението на онкологичния пациент може да бъде наистина завършено.
Красен Парушев:
Лъчетерапията спасява живот, но оставя след себе си тъкани, които се нуждаят от възстановяване. Наш дълг е да лекуваме не само тумора, но и последствията от лечението. Когато водещи хирурзи насочват пациенти към хипербарна оксигенация, това показва, че медицината се развива и става по-интегрирана. Всеки, който работи в тази сфера, има избор – да остане на нивото на старите схеми или да се запознае с метод, който вече е част от световната практика. Пациентите усещат разликата.
