Елена Базарова-Парушева: Красене, през последните години все по-често хирурзи от „Пирогов“ изпращат пациенти след лъчетерапия на хипербарна оксигенация. Това вече не е единична практика, а ясна тенденция. Какво се променя според теб?
Красен Парушев: Променя се нивото на информираност и клинична зрялост. Лъчетерапията безспорно е фундаментален метод в онкологията и спасява живот, но тя оставя след себе си структурни и съдови увреждания, които не са временни и не са козметични. Радиацията не унищожава изолирано туморните клетки, тя уврежда микроваскуларната мрежа, предизвиква облитеративен ендартериит, води до прогресивна хипоксия, хиповаскуларизация и хипоцелуларност на тъканите. Това състояние постепенно се превръща в хронична фиброза и трофичен дефицит. В клиниката виждаме радиационен проктит, радиационен цистит, тежки мекотъканни фибрози, хронични язви, некрози, остеорадионекроза на челюстта, дисфагия и дълбоки функционални увреждания след облъчване в областта на глава и шия. Това не са просто странични ефекти, а патофизиологично предвидими усложнения на един агресивен, макар и необходим, терапевтичен метод.
Елена Базарова-Парушева: Къде се намесва хипербарната оксигенация в този процес?
Красен Парушев: Хипербарната оксигенация се намесва точно там, където е основният проблем – в хроничната тъканна хипоксия. При дишане на 100% кислород под повишено атмосферно налягане повишаваме разтворения кислород в плазмата многократно и преодоляваме дифузионните ограничения в исхемичните тъкани. Това позволява кислородът да достигне до зони, където капилярната мрежа е компрометирана. Активират се механизми на ангиогенеза чрез повишена експресия на съдов ендотелен растежен фактор, стимулира се пролиферацията на фибробласти, увеличава се синтезът на колаген, модулира се възпалителният отговор и се подпомага костната регенерация при радиационни увреждания. Класическият модел на радиационното увреждане описва три основни характеристики – хипоксия, хиповаскуларизация и хипоцелуларност. Хипербарната терапия е единственият метод, който физиологично адресира и трите компонента едновременно. Това е причината да виждаме реална тъканна трансформация, а не просто симптоматично подобрение.
Елена Базарова-Парушева: В онкологичната общност все още съществуват опасения, че кислородът би могъл да стимулира туморен растеж. Как отговаряш на това?
Красен Парушев: Това е исторически страх, който не се подкрепя от съвременните данни. Натрупаните през последните десетилетия клинични наблюдения и анализи не показват повишена честота на рецидив при пациенти в ремисия, подложени на хипербарна оксигенация за лечение на радиационни усложнения. Напротив, добре известно е, че хипоксичната среда прави туморите по-резистентни към лъчетерапия и определени медикаменти. Разбира се, терапията не се прилага при неконтролирано активно неопластично заболяване без ясна онкологична стратегия, но при стабилизирани пациенти или при лечение на късни радиационни усложнения методът е международно признат и интегриран в терапевтичните алгоритми, особено при остеорадионекроза и хронични радиационни рани. Проблемът не е в липсата на доказателства, а в липсата на запознаване с тях.
Елена Базарова-Парушева: Как изглежда реално един такъв пациент в твоята практика?
Красен Парушев: Обикновено това е човек, който е минал през онкологично лечение преди години и сега живее с хронично усложнение. Има рана, която не заздравява, тъкан, която е бледа, твърда и фиброзирала, болка, функционален дефицит. Минал е през локални средства, антибиотици, хирургични ревизии, понякога без съществен ефект. След серия от процедури започва да се наблюдава промяна в трофиката, появява се гранулационна тъкан, подобрява се микроциркулацията, болката намалява. При остеорадионекроза, ако терапията се приложи своевременно и в адекватен протокол, може да се избегнат обширни резекции и тежки реконструктивни интервенции. Това не е спекулация, а клинично наблюдаема физиология.
Елена Базарова-Парушева: Защо според теб все още има лекари, които не насочват такива пациенти?
Красен Парушев: Причината е проста – хипербарната медицина не е интегрирана системно в обучението и не присъства активно в клиничните пътеки. Когато не познаваш един инструмент, ти не го използваш. Но когато водещи хирурзи от национални центрове започнат да насочват пациенти, това е ясен индикатор, че методът има място в съвременната практика. В този момент въпросът вече не е дали терапията е доказана, а защо част от колегите не са се запознали с нея.
Елена Базарова-Парушева: Какъв е твоят апел към медицинската общност?
Красен Парушев: Апелът ми е за професионална отговорност. Да се чете литература, да се проследят механизмите, да се видят реални клинични случаи, да се работи в екип. Хипербарната оксигенация не е алтернатива на онкологията или хирургията, тя е допълнение, което адресира конкретна патофизиология. Когато имаш инструмент, който може да подобри качеството на живот и да предотврати тежки усложнения, неговото игнориране не е въпрос на мнение, а на пропуск в знанията.
Д-р Елена Базарова-Парушева, клинична онколога – КОЦ Бургас, разговаря с Красен Парушев, дългогодишен специалист по ХБОТ.
Елена Базарова-Парушева: В заключение?
Красен Парушев: Лъчетерапията спасява живот, но оставя след себе си тъкани, които се нуждаят от възстановяване. Наш дълг е да лекуваме не само тумора, но и последствията от лечението. Когато водещи хирурзи насочват пациенти към хипербарна оксигенация, това показва, че медицината се развива и става по-интегрирана. Всеки, който работи в тази сфера, има избор – да остане на нивото на старите схеми или да се запознае с метод, който вече е част от световната практика. Пациентите усещат разликата.
