Санкциониран по „Магнитски“, но във властта: международни прецеденти, български парадокси и политическият вакуум между морал и законност
Въпросът може ли човек, санкциониран по закона „Магнитски“, да бъде част от държавната власт, изобщо не е само български. Това е глобален тест за политическа хигиена, институционална устойчивост и способността на една държава да постави морални стандарти над формалното „законно може“. Но докато някои държави реагират с оставки и отстраняване на санкционирани лица, други – включително България – показват, че международните санкции може и да звучат гръмко, но в местната политика отекват като празен удар.
Какво представлява „Магнитски“ – и защо изобщо тежи?
Законът започва като американски инструмент срещу корумпирани руски служители след смъртта на юриста Сергей Магнитски. След 2016 г. той се превръща в глобален механизъм (Global Magnitsky Act) за санкции срещу лица по света, уличени в корупция, финансови злоупотреби, грабеж на държавни ресурси или тежки нарушения на човешки права. Санкциите обикновено включват блокиране на активи, замразяване на банкови трансакции, забрана за влизане в САЩ и режещи финансови ограничения, които водят до токсичност на международната сцена.
Характерното е, че това НЕ е съдебна присъда. Това е политико-финансов инструмент. И точно това поставя въпроса: могат ли вътрешните политически системи да го вземат насериозно?
Международната картина: две школи – авторитарният модел и реакционният модел
Глобалната практика показва две ясно разграничими реакции:
Първата група – държави, в които санкционираният остава на власт
Това е типичният модел на режими с ниска отчетност – от авторитарни държави до „хибридни демокрации“.
Най-яркият пример в рамките на ЕС е Унгария.
През януари 2025 г. САЩ санкционираха Антал Роган, един от най-влиятелните министри на Виктор Орбан – човекът, управляващ кабинета на премиера. Обвиненията включват корупция, изграждане на клептократична система и сериозни злоупотреби – класически „Магнитски“ профил. Въпреки това Роган не просто не напуска поста, а е официално защитен от унгарското правителство. Неслучайно няколко месеца по-късно по политически причини администрацията на Тръмп сваля санкциите.
Резултатът е ясен: Унгария демонстрира, че дори санкции по „Магнитски“ не могат да пречупят волята на властта, когато властта е концентрирана.
В авторитарните държави положението е още по-грубо: в Китай, Еритрея, Венецуела и други режими санкциите практически нямат кадрови последици. Санкционираните остават в постовете си, а вътре в системата понякога дори се издигат. Санкцията действа само външнополитически, но вътрешният властови апарат ги пази.
Втората група – държави, в които санкциите водят до оставка и отстраняване
Тук влизат държави, в които международният натиск все още тежи. Най-ясният пример е Никарагуа.
Роберто Ривас Рейес – председателят на Върховния избирателен съвет, човек с огромна власт над изборния процес – беше санкциониран по Global Magnitsky за корупция, луксозен живот и изборни манипулации.
Реакцията е светкавична: Ривас изчезва от светлините на прожектора, официално губи реалната си роля, заместникът му започва да изпълнява функциите му, а няколко месеца по-късно той подава оставка. След него последват и други високопоставени кадри от режима, които напускат постове под натиска на санкциите.
Тоест – санкцията + международният натиск + вътрешният политически резонанс водят до реално отстраняване.
И къде е България? Между Унгария и Никарагуа – но по-близо до Орбан, отколкото до политическа хигиена
България демонстрира уникален феномен: санкционирани по „Магнитски“ не просто остават в политиката, а реално участват в управлението. Най-яркият пример е Делян Пеевски – санкциониран през юни 2021 г. за корупция, контрол върху институции, търговия със влияние и замърсяване на политическата среда. Вместо това да прекрати кариерата му, той става съпредседател на ДПС, доминира политически процеси и фактически участва в излъчването на правителства.
Нито една друга европейска държава не е имала подобен случай – санкциониран по Magniтsky като лидер на голяма партия и фактически част от управленския механизъм.
За капак – през октомври 2025 г. българският парламент официално отхвърли предложение санкционираните по „Магнитски“ да бъдат забранени от държавни постове. Тоест не просто няма последствия – има институционално решение те да бъдат защитени чрез бездействие на законодателя.
Законно? Да.
Редно? Това вече е морална катастрофа.
Правото позволява на санкциониран да бъде депутат, министър, кмет, член на държавна комисия. Но липсата на правни ограничения разголва нещо по-дълбоко: политическата ни система няма вътрешен филтър за токсични кадри.
Санкциите по „Магнитски“ са външен сигнал, че дадено лице представлява заплаха за финансовата прозрачност, демократичните институции и държавния интегритет. В нормална държава това води до кризисна реакция. В България това води до… мълчание, а понякога и до издигане в йерархията.
Това поставя три ключови въпроса за българската държава:
Първо: отказът да бъдат въведени ограничения за санкционирани лица означава ли, че страната ни приема чужди санкции за „недостатъчно основание“?
Второ: ако международна санкция срещу политик не е пречка за депутатски мандат, тогава коя е пречка?
И трето: какво послание изпраща България към партньорите си – че може да си позволи политическа глухота към корупция на най-високо ниво?
Обобщението е неприятно, но честно:
Светът реагира различно, но абсолютно никъде не се намира държава, която толкова леко и удобно да интегрира санкциониран по „Магнитски“ в управленската си архитектура, както България. Унгария поне държи санкционирания в министерски пост, но после успя да договори премахване на санкциите. Никарагуа ги отстрани под натиск.
В България нямаше нито натиск, нито срам. Имаше само политически комфорт.
И този комфорт казва много повече за българската политическа система, отколкото за самите санкционирани.
