Преди 33 години ни напусна Владимир Висоцки – непримиримият!

Предлагаме ви с този прекрасен разказ на Деян Енев да си спомним за неповторимия Владимир Висоцки. На този ден преди 33 години ни напусна Той - големият бард, човекът променил мирогледа на милиони хора от няколко поколения, включително на всички читави и свободни по дух хора от нашата страна. Да си спомним за него с добро! Момчето и майка му живееха в дъното на нашата уличка. Майката беше чистачка в квартално¬то училище. А момчето през онази далечна година ка¬раше единайсети клас. Къщата им бе кацнала в гор¬ния край на едно стръмно дворче до “хасиендата” на генерала. Приличаше повече на барака с единствено¬то си прозорче и със стърчащия през изрязаното стък¬ло кюнец. Плочите на стъпалата бяха разкривени, ся¬каш по тях бе минавал великан. До къщичката расте¬ше плачуща върба, с клони, стигащи до земята. Понякога се случваше двамата с момчето да хванем сутрин заедно рейса, слизащ към града. То явно отнякъде бе разбрало, че съм поет, защото една сутрин, докато се тръскахме рамо до рамо в миризли¬вия “Чавдар”, ме попита нещо за текстовете на Висоцки. Отговорих му, че има и по-добри поети от Висоцки. То само вдигна рамене и разговорът при¬ключи. Скоро след това момчето ме потърси вкъщи. Като пристъпваше смутено от крак на крак с нацепените си като юфка кожени маратонки, то ме попита дали не мога да говоря с генерала да го осво¬боди от казармата. Навярно смяташе, че съм човек с тежест в обществото. Разказа ми, че баща му починал при неизяснени обстоятелства в Коми преди три години, а майка му била много болна и нямало да се оправи сама, без него. От миенето на безкрайните стълби и коридори на училището със студена вода ръ¬цете й били станали на кокал. А на всичкото отгоре – тук момчето погледна встрани – обичала да си попийва и да прави глупости. Макар че не виждах особен смисъл, приех да разговарям с генерала. Разговорът с генерала се разви според очак¬ванията ми. Генералът бе жилав мъж с посивели слепоочия, черни като смола вежди и златен часовник на ръката. Посрещна ме на прага, облечен в копринен анцунг. Като чу за какво го търся, махна с ръка, наве¬де се към мен и аз усетих лек дъх на алкохол и ме посъветва да не се занимавам повече с тези хора. Този малкият е бандит, каза ми той, а ако не е, скоро ще стане. За парцал като майката пък изобщо не си струвало да говорим. От вътрешността на къщата се чу провлачен женски глас, който извика: “Зайо, хайде!” Генералът разпери извинително ръце и затвори пред мен входната врата. Някъде по това време приятели ми дадоха да редактирам един обемист ръкопис и аз затънах до гуша в работа. След като съобщих на момчето за разговора с генерала, то повече не ми се обади. В среда¬та на лятото го мернах от трамвая да продава сладо-лед на автогарата в Овча купел. Една вечер в края на септември на вратата ми се звънна. Тъкмо с жена ми и децата се канехме да вечеряме. Отидох да отворя. На прага стоеше мом¬чето, стиснало в ръката си китара. Поканих го да вле¬зе и то пристъпи смутено по теракотените плочки в коридора, впило очи в калните следи, които оставяха огромните му шляпащи маратонки. Седна на един стол, внимателно подпря китарата на коляното си и струните й тихичко прозвъннаха и като преглътна няколко пъти, каза, че утре влизал в казармата и искал тази вечер да ни покани на изпращането си. Аз обаче чувствах неудобство пред майка му за злополучния разговор с генерала, а и цял ден бях преследвал неус¬пешно една касиерка за някакъв хонорар и бях капнал, затова отказах. Тогава момчето извади от зад¬ния джоб на дънките си топче листа, свити на руло, и ми ги подаде. Сетне ми подаде и няколко касети. Върху листата имаше напечатани стихотворения на руски език. – Това са касети с песни на Висоцки. На¬мерих ги в багажа на татко, който ни изпратиха други¬те дървосекачи преди три години. Цяло лято си играх да свалям текстовете на песните на ръка. Добре че ус¬пях да ги препиша най-сетне на машина. Искам да ги оставя при теб, че нали знаеш как е вкъщи. И китара¬та ще оставя, може ли? Нямах нищо против. Жена ми му предложи чай, но момчето отказа. Трябвало да се прибира, за¬щото майка му пак била налапала джама. – Как е гаджето? – изтърсих на из¬проводяк. – Сега е моментът да й спукаш гьона, че да й държи влага цели две години. Жена ми ме погледна с негодувание. Мом¬чето се изчерви и аз забелязах, че бе остъргало мъха по бузите си и така лицето му изглеждаше съвсем беззащитно. Някъде през декември, вече бе паднал пър¬вият сняг, видях върху стълба на уличната лампа в на¬чалото на уличката прясно залепен некролог. Когато приближих, познах на снимката момчето. Яката на войнишката униформа му беше широка и от вътреш¬ната й страна личеше грижливо зашитата бяла якичка. Пипнах с ръка хартията. Тя се бе нагънала и втвърдила от студа като ламарина. Прибрах се вкъщи, изпих на екс половин чаша водка, пъхнах една от касетите на момчето в касетофона и натиснах play. Дрезгавият глас на Висоцки изпълни бялата тайга наоколо. Гърлото ми набъбна, жилите по врата ми се издуха, наведох се, измъкнах прашната китара изпод леглото и запях заедно с Володя. На вратата се звънна. Станах и отидох да отворя. На прага стоеше генералът. Беше брадясал и очите му бяха пълни с червени жилки. Прегърнахме се мълчаливо, поканих го в стая¬та, сипах му водка, а сетне пак взех китарата. “С моята китара – ревяхме тримата – ще разтопя стените. Само не ми до¬кос¬вай¬те сребърните струни…” От смъртта на момчето изминаха десет години. Животът продължава, както се вика. Но чо¬вешката памет е несъвършено нещо. Тия дни установих, че вече не си спомням името му. Само ки¬тарата ми остана, китарата със сребърните струни.