На пръв поглед новото споразумение между Съединените щати и Украйна изглежда като пробив – създава се съвместен инвестиционен фонд, приходите ще се делят поравно, Украйна уж запазва суверенитет върху природните си ресурси, а световните инвеститори ще се влеят във възстановяването на страната. Дипломатическият език е прецизно формулиран, създава се усещане за баланс и “взаимна изгода”, но именно в тази формулировка се крият някои от най-сериозните подводни камъни. Въпросът не е какво се казва, а какво се премълчава.
Първо, понятието “съвместен инвестиционен фонд” само по себе си предполага, че управлението на средствата ще бъде споделено, но не се посочва с каква тежест гласуват страните, какви са реалните механизми за контрол върху средствата, кой ще одобрява разпределението им, какъв ще бъде достъпът на украинската държава до тези средства в случай на конфликт на интереси или блокиране от страна на американската администрация. Това е сериозен проблем, защото съвместното управление на финансов ресурс от стратегическо значение, без ясно разписани гаранции и защитни механизми, може да се превърне в инструмент за натиск или принуда. И докато в документа се подчертава, че Украйна запазва формално суверенитет върху своите ресурси, не се казва нищо за това кой ще контролира паричните потоци от тях. Финансовият контрол – тоест контролът върху сметките, транзакциите, договорите и печалбите – остава в сянка. Ако фондът се регистрира в САЩ или в някаква трета юрисдикция, а не под украинска регулация, то на практика Украйна може да бъде лишена от достъп до собствените си приходи.
Допълнителна тревога буди липсата на каквато и да било конкретика относно ангажимента за реинвестиране в украинската индустрия. Ако добивът остане само на ниво износ на суровини, Украйна ще продължи да бъде това, което е била в много моменти от историята си – страна, която дава ресурс, но не получава технологичен и индустриален суверенитет. В договора не се вижда изискване чуждите партньори да изградят местни мощности за преработка на литий, титан и други редки елементи. Това значи, че отново чуждите икономики ще реализират добавената стойност, докато украинската ще остане зависима от суровия добив и минималните печалби от него.
Особено притеснителна е и фискалната конструкция на фонда – той е освободен от данъци и мита. Това създава “икономически вакуум”, при който печалбите циркулират извън националния бюджет. Така Украйна реално ще загуби възможността да използва най-ценния си ресурс за пряко попълване на публичните финанси. Финансовият модел напомня механизъм, при който частният интерес – облечен в стратегическо партньорство – изземва ролята на държавата и поставя под въпрос икономическия суверенитет на нацията.
Още по-дълбок проблем е политическата търговия, в която споразумението е било разменна монета. САЩ се отказват от т.нар. “искане” за компенсации за военна помощ, оценена на 500 милиарда долара. Но това не е жест на благородство, а инструмент за легитимиране на дългосрочен икономически ангажимент, който трудно може да бъде ревизиран. Всъщност сделката може да бъде разглеждана като “поглъщане на задълженията” – не чрез пряк дълг, а чрез контрол върху стратегически активи. Това е нова форма на финансово-геополитическа зависимост, маскирана като инвестиционна помощ.
Прави впечатление и друга липса – почти нищо не се казва за бъдещите концесии, за критериите за избор на партньори, за защитата на местния бизнес, нито дали държавни и обществени организации ще имат възможност за участие или надзор върху тези процеси. Съществува реален риск цялата система да бъде капсулирана около определени икономически кръгове, които ще се облагодетелстват от монопола върху ресурсите, при това с международна легитимация.
Тревожен е и фактът, че текстът на договора все още не е публичен. Липсата на прозрачност, на обществено обсъждане, на участие на гражданското общество и експертната общност създава съмнения, че в основата си договорът не е в полза на украинския народ, а на политически и корпоративни интереси – и то отвъд украинските граници. Неяснотите около формулировките – като например „равно управление“, „партньорски интереси“, „възстановяване чрез инвестиции“ – са политически евфемизми, които могат да прикриват сериозни ограничения на украинската икономическа и ресурсна автономия.
В крайна сметка, на фона на война, разрушения и нужда от възстановяване, Украйна е поставена в уязвима позиция, в която временното облекчение може да струва скъпо в дългосрочен план. Сделката със САЩ за ресурсите може да отвори вратата към нова форма на зависимост, в която дори и без пряк диктат, реалната воля на страната ще бъде обвързана с икономически интереси, които не винаги съвпадат с нейните национални приоритети. Истински суверенитет не се измерва с думи в договор, а с възможността да разполагаш свободно и прозрачно със своите ресурси, да инвестираш в своята икономика и да определяш сам бъдещето си.
Прави впечатление и друга липса – в цялата документация и медийно представяне на сделката няма и дума за механизъм за прекратяване на споразумението. Ако в даден момент Украйна пожелае да преразгледа или излезе от тази договореност – например поради смяна на власт, стратегически интерес или открито вредни последици – не е ясно дали и как би могла да го направи. Липсата на „клауза за изход“ поставя страната в позиция на продължителна обвързаност, която в крайна сметка може да се окаже по-тежка от дълг или формално чужд инвеститорски контрол. Това е особено опасно в условия, в които геополитическият баланс е изключително променлив, а интересите на глобалните сили често се пренастройват според вътрешната им политика.
Не по-малко тревожен е въпросът за прозрачността – към момента пълният текст на договора не е публичен, нито е обсъждан в украинския парламент. Това повдига съмнения дали ключови решения с дългосрочно въздействие върху националната икономика и ресурсна независимост не са взети в затворен кръг, без демократично участие и контрол. Това означава, че украинският народ не знае точно какво отстъпва и срещу какво. В този смисъл се появява легитимен страх, че споразумението обслужва конкретни външнополитически интереси, а не е изградено с фокус върху устойчивото възстановяване и дългосрочното развитие на страната.
И още нещо – не е ясно дали и как ще бъдат третирани ресурсите на териториите, временно окупирани от Русия. Ако в бъдеще Украйна си върне тези земи, ще бъдат ли автоматично включени в рамките на фонда? А ако не бъдат – какво става с концесиите, разпределени дотогава? Съществува реална опасност в условия на несигурен суверенитет да се взимат дългосрочни решения, които ще тежат на бъдещи поколения. Защото дори и половината от приходите да останат за Украйна, тя може да получи само половината от контрола, без гаранция, че останалата половина ще бъде използвана в нейна полза.
Накратко, зад дипломатическите формулировки за “взаимна изгода” и “възстановяване” прозира една нова реалност – ресурсите на Украйна, най-ценните й икономически инструменти в следвоенния свят, биват въвлечени в партньорство, което може да се окаже не равнопоставено, а асиметрично. Това споразумение е не просто икономически договор, а стратегически завой, който крие в себе си потенциала за трайна зависимост – от волята на една чужда държава, от нейните компании, интереси и геополитически приоритети.
