Напоследък стана много модно да се говори загрижено за Странджа. Онзи ден даже бургаските депутати от ГЕРБ организираха кръгла маса за водача на евролистата си Томислав Дончев, който трябваше да намери път за спасението на планината. Да се чуди човек на тази загриженост от ГЕРБ при положение, че докато бяха на власт взеха горите на община Малко Търново, където основно си изкарваше хляба и малкото останало население в района. А отгоре на всичко Дончев обяви, че е нужна пълна мобилизация на общините от Странджанско-Сакарския регион, каквото й да означава това. Чуха се и гениални прозрения от рода на това, че в София взимали 6 пъти по-високи заплати отколкото бедните странджанци /да бяха само те/. Каквито и рецепти обаче да се дават, най-важното е политици и еколози да се отърсят от шизофренията спрямо Странджа. А тя се отключва винаги, стане ли дума за хората там. Заговори ли се за природа, политици и природозащитници се правят, че в планината не живеят хора, а безчуствени варвари, тръгнали на кръстоносен поход срещу цялата флора и фауна. И веднага разпъват плакатите на жълтите павета, откъдето с мегафон в ръка раздават всички умни рецепти за благоденствие на българския народ. В редките случаи обаче, когато се окажат лице в лице с местните хора, политици и природозащитни запяват друга песен, че трябва да се търси баланс между природата и човека. А когато се приберат в София, въобще забравят, че в Странджа живеят хора. Сещат се за нея, когато наближи лятото, но възприемат планината само откъм полегатите й хълмове към морето, където са курортите, баровските вили или къмпингите. А най-малкото нещо, което се изисква, е поне да не пречат и да оставят общините да си приемат общите устройствени планове, а не на всеки метър предвидена за застрояване площ да им се привиждат застрашени костенурки, блатни кокичета и боровинки. Ако слуша човек еколозите, остава с впечатлението, че Странджа едва ли не е Амазония с уникалните си животински и растителни видове.
Засега дебатът за Странджа, който едва ли е нужен, се води на принципа умната столица срещу безпросветната провинция. Разбирай, просветените столичани с палатково мислене, жадуващи за природа, срещу задръстените алчни провинциални глави, които искат да залеят планината с бетон. Сиреч, някоя умна глава от София трябва да дойде на визитация, за да изпише правилната рецепта. И докато този дебат продалжава да се води, населението в Странджа съвсем ще изчезне заради липсата на поминък. Който навремето и Тодор Живков не успя да създаде с рабфака в университети и плана си "Република на младоста" с разпределението в Странджа срещу по-високи заплати на току що завършили агрономи, лекари и учители.
Велко Тасев 
Напоследък стана много модно да се говори загрижено за Странджа. Онзи ден даже бургаските депутати от ГЕРБ организираха кръгла маса за водача на евролистата си Томислав Дончев, който трябваше да намери път за спасението на планината. Да се чуди човек на тази загриженост от ГЕРБ при положение, че докато бяха на власт взеха горите на община Малко Търново, където основно си изкарваше хляба и малкото останало население в района. А отгоре на всичко Дончев обяви, че е нужна пълна мобилизация на общините от Странджанско-Сакарския регион, каквото й да означава това. Чуха се и гениални прозрения от рода на това, че в София взимали 6 пъти по-високи заплати отколкото бедните странджанци /да бяха само те/. Каквито и рецепти обаче да се дават, най-важното е политици и еколози да се отърсят от шизофренията спрямо Странджа. А тя се отключва винаги, стане ли дума за хората там. Заговори ли се за природа, политици и природозащитници се правят, че в планината не живеят хора, а безчуствени варвари, тръгнали на кръстоносен поход срещу цялата флора и фауна. И веднага разпъват плакатите на жълтите павета, откъдето с мегафон в ръка раздават всички умни рецепти за благоденствие на българския народ. В редките случаи обаче, когато се окажат лице в лице с местните хора, политици и природозащитни запяват друга песен, че трябва да се търси баланс между природата и човека. А когато се приберат в София, въобще забравят, че в Странджа живеят хора. Сещат се за нея, когато наближи лятото, но възприемат планината само откъм полегатите й хълмове към морето, където са курортите, баровските вили или къмпингите. А най-малкото нещо, което се изисква, е поне да не пречат и да оставят общините да си приемат общите устройствени планове, а не на всеки метър предвидена за застрояване площ да им се привиждат застрашени костенурки, блатни кокичета и боровинки. Ако слуша човек еколозите, остава с впечатлението, че Странджа едва ли не е Амазония с уникалните си животински и растителни видове.
Засега дебатът за Странджа, който едва ли е нужен, се води на принципа умната столица срещу безпросветната провинция. Разбирай, просветените столичани с палатково мислене, жадуващи за природа, срещу задръстените алчни провинциални глави, които искат да залеят планината с бетон. Сиреч, някоя умна глава от София трябва да дойде на визитация, за да изпише правилната рецепта. И докато този дебат продалжава да се води, населението в Странджа съвсем ще изчезне заради липсата на поминък. Който навремето и Тодор Живков не успя да създаде с рабфака в университети и плана си "Република на младоста" с разпределението в Странджа срещу по-високи заплати на току що завършили агрономи, лекари и учители.
Велко Тасев Още от последните новини
Водещи новини
