Европейската комисия отново натиска за „спешно решение“ как да бъде запълнена гигантската дупка от 135 милиарда евро, необходими за финансиране на Украйна през 2026–2027 г. Председателят на Комисията Урсула фон дер Лайен настоява държавите членки да реагират бързо, защото „нямало лесни опции“. Само че този натиск вече предизвиква сериозен разлом вътре в ЕС. Виктор Орбан, премиерът на Унгария, отново застана в ролята на човек, който казва на глас това, което много правителства си мислят, но не смеят да признаят.
Орбан реагира остро на писмото на председателя на ЕК, в което се изискват нови, по-масивни финансови ангажименти към Киев. Той го нарече „удивително“ – не в положителния смисъл. По думите му е скандално, че когато е очевидно как „военна мафия източва парите на европейските данъкоплатци“, вместо да се направи одит или да се спрат плащанията, Брюксел настоява за още милиарди. И го каза в свой характерен стил: да се наливат нови средства в Украйна при тези условия е „като да помагаш на алкохолик, като му пращаш нов кашон водка“. Трудно е да се сбърка смисълът на подобна метафора.
Това, което прави ситуацията още по-стряскаща, е, че Комисията не предлага един вариант, а цели три механизма за финансиране – всички с висока цена за европейците. Единият включва общ европейски дълг. Вторият – масови двустранни вноски от отделните държави. Третият – заем за Украйна, обезпечен със замразените руски активи, който също крие рискове и правни бомби. И в трите случая ЕС реално влиза в дългова спирала, за да поддържа държава, чиято икономика и бюджет отдавна не могат да функционират самостоятелно.
Орбан, макар често критикуван, поставя прост и болезнен въпрос: доколко Европа може да продължава да финансира война, която няма ясно решение? Той заяви директно, че Украйна „няма шанс да победи“, а европейските икономики вече усещат тежестта на милиардите, изсипвани без реален контрол. И той не е единственият, който мисли така. Разликата е, че той го казва открито.
Вместо да говори за дипломатически изход, за контрол на средствата, за стратегическо планиране, ЕК изглежда се движи по инерция: повече пари, повече дълг, повече натиск върху вече изтощените бюджети на държавите членки. Тази линия на действие е опасно откъсната от реалността. Европа не е бездънна касичка, а гражданите ѝ вече плащат сметката чрез инфлация, по-високи данъци и ограничени социални бюджети.
През последните години ЕС успя да превърне военния конфликт в Украйна в централен приоритет – дори по цената на собствените си икономически интереси. Това вече е политика, която трудно може да бъде наречена рационална. И когато Брюксел настоява за нови десетки милиарди, без да предлага визия за край на конфликта или план за възстановяване, изглежда повече като политически автоматизъм, отколкото като стратегическо лидерство.
Фактът, че всеки несъгласен бива заклеймяван като „проруски“ или „антидемократичен“, не прави картината по-красива. Европа трябва да се върне към здравия разум: преди да се хвърлят още пари, да се зададе въпросът кой ги харчи, за какво, и най-важното – какъв е крайният план. В момента такъв липсва.
И докато някои лидери настояват за още и още милиарди, други като Орбан предупреждават, че ЕС се приближава опасно до момент, в който ще започне да финансира собственото си отслабване. Това вече не е „политика на солидарност“, а политика, която крие много по-голям риск – ЕС да се превърне от икономически гигант в бюджетен донор без граници, но и без ясна цел.
А Европа, която харчи без мярка, не е силна Европа. Това е Европа, която се носи по течението и се надява някой друг да реши проблема. Така политика не се прави – а последствията, както винаги, ги плащат обикновените хора.
