През последните дни в Странджа тайно и полека се надига вълна от безпокойство и възмущение от наплива на бежанци през границата ни с Турция в общините Малко Търново и Царево. Малцина са тези, които се осмеляват да им дадат храна и подслон, страхувайки се да не бъдат линчувани от правeдните си съседи, определяйки се до мозъка на костите за християни. Повечето местни се притесняват, че сирийци и иракчани ще им развалят спокойствието. Публично не го изразяват, за да не ги помислят за нехуманни, но сред съмишленици на чаша ракия стават по-арийци и от арийците.
Но да се върнем на спокойствието, за което се страхуват странджанци. А то е някоя мизерна неизмазана къщичка в гората, с външна талетна, две-три лехи домати и десетина овце, които, не дай си боже, ако ги застигне шапа от Турция, биват изклани и с месеци чакат обезщетения от държавата. За големите вили на бургаските баровци не говорим. Та за този рахатлък се борят със зъби и нотки странджанци и стискат палци държавата по-бързо да вдигне оградата с Турция.
Но най-лошото е, че зад нея пак ще си останат в същата мизерия, поддържана ревниво от всички правителства от 1989 г. насам. За държавата Странджа представлява интерес само със склоновете си към морето и нищо друго - по навътре за чиновниците тя е тъмна Индия. Предпочитат да говорят за Северозапада катко най-бедния район в Европейския съюз, но на Странджа не обръщат внимание. Може би защото не става за ски. Сещат се за нея на някой измислен семинар или кръгла маса по въпросите на туризма, където от немай къде трябва да кажат нещо, за да си заслужат командировъчнте. А то е дежурната препоръка, че в планината трябва да се развива селски туризъм. И в подкрепа на тезата си повтарят мантрата на ортодоксалните софийски еколози, че 2/3 от планината е резерват и няма как да се застрои - майната му, че инвестициите я подминават. Важното е тези прродозащитници да има къде да отидат н воля по голяма нужда без пряк досег с цивилизацията, сливайки се с природата.
Но как да се развива този селски и екотуризъм без пътища, когато за едни 34 километра от Малко Търонво до Царево се водят епични битки за пари от държавта. И докато кореспонденциите между община и мнистерства вървят, районът обезлюдява с всяка изминала година - младите се местят в Бургас, а по-възрастните едва кретат и поддържат етнографски чар на порутените си къщи с пожълтели кратуни и висящи люти чушки по фасадите, от които вече не се впечатляват и най-наивните туристи. Преди 7-8 години имаше надежда, че поне английските пенсионери ще заселят планината, но глобалната криза и местното гостоприемство пропъдиха и тях от планината. Затова пък циганите все повече се увеличават, а с тях болестите, мизерията и страха. Преди по Бай Тошово време имаше поне опит с проекта Република на младостта да се засели планината с по-висои заплати за лекари и учители, но сега от страна на държавата липсва каквато и да е протекционитична политика за Странджа. Тя бавно и полека се превръща в Република на смъртта покрай каналджиите, които пълнят микробуси ковчези с по 50 души бежанци в безлюдните й гори. 
През последните дни в Странджа тайно и полека се надига вълна от безпокойство и възмущение от наплива на бежанци през границата ни с Турция в общините Малко Търново и Царево. Малцина са тези, които се осмеляват да им дадат храна и подслон, страхувайки се да не бъдат линчувани от правeдните си съседи, определяйки се до мозъка на костите за християни. Повечето местни се притесняват, че сирийци и иракчани ще им развалят спокойствието. Публично не го изразяват, за да не ги помислят за нехуманни, но сред съмишленици на чаша ракия стават по-арийци и от арийците.
Но да се върнем на спокойствието, за което се страхуват странджанци. А то е някоя мизерна неизмазана къщичка в гората, с външна талетна, две-три лехи домати и десетина овце, които, не дай си боже, ако ги застигне шапа от Турция, биват изклани и с месеци чакат обезщетения от държавата. За големите вили на бургаските баровци не говорим. Та за този рахатлък се борят със зъби и нотки странджанци и стискат палци държавата по-бързо да вдигне оградата с Турция.
Но най-лошото е, че зад нея пак ще си останат в същата мизерия, поддържана ревниво от всички правителства от 1989 г. насам. За държавата Странджа представлява интерес само със склоновете си към морето и нищо друго - по навътре за чиновниците тя е тъмна Индия. Предпочитат да говорят за Северозапада катко най-бедния район в Европейския съюз, но на Странджа не обръщат внимание. Може би защото не става за ски. Сещат се за нея на някой измислен семинар или кръгла маса по въпросите на туризма, където от немай къде трябва да кажат нещо, за да си заслужат командировъчнте. А то е дежурната препоръка, че в планината трябва да се развива селски туризъм. И в подкрепа на тезата си повтарят мантрата на ортодоксалните софийски еколози, че 2/3 от планината е резерват и няма как да се застрои - майната му, че инвестициите я подминават. Важното е тези прродозащитници да има къде да отидат н воля по голяма нужда без пряк досег с цивилизацията, сливайки се с природата.
Но как да се развива този селски и екотуризъм без пътища, когато за едни 34 километра от Малко Търонво до Царево се водят епични битки за пари от държавта. И докато кореспонденциите между община и мнистерства вървят, районът обезлюдява с всяка изминала година - младите се местят в Бургас, а по-възрастните едва кретат и поддържат етнографски чар на порутените си къщи с пожълтели кратуни и висящи люти чушки по фасадите, от които вече не се впечатляват и най-наивните туристи. Преди 7-8 години имаше надежда, че поне английските пенсионери ще заселят планината, но глобалната криза и местното гостоприемство пропъдиха и тях от планината. Затова пък циганите все повече се увеличават, а с тях болестите, мизерията и страха. Преди по Бай Тошово време имаше поне опит с проекта Република на младостта да се засели планината с по-висои заплати за лекари и учители, но сега от страна на държавата липсва каквато и да е протекционитична политика за Странджа. Тя бавно и полека се превръща в Република на смъртта покрай каналджиите, които пълнят микробуси ковчези с по 50 души бежанци в безлюдните й гори. 
