Докато в глобалния новинарски поток се разиграват сценарии за унищожаване на инфраструктура и връщане на цели държави „в каменната ера“, в България реалността е по-тиха, но не по-малко тревожна. Тук мостовете не се взривяват. Те просто се разпадат бавно, под надзора на институциите.
Агенция „Пътна инфраструктура“ официално признава мащаба на проблема. По данни за 2025 г. 106 мостови съоръжения са в критично състояние. Още 410 са в лошо. Над 500 съоръжения с компрометирана безопасност, част от републиканската пътна мрежа, по която ежедневно се движат хиляди хора.
Това не са изолирани случаи. Списъкът обхваща цялата страна. Включва мостове над реки, жп линии и ключови пътни артерии. Част от тях са по първокласни пътища и автомагистрали. Това вече не е регионален проблем. Това е въпрос на национална сигурност.
Официалната дефиниция „критично състояние“ не оставя място за тълкуване. Това е най-ниската възможна оценка. Реален риск от отказ на конструктивни елементи. Преведено директно – възможност за инцидент във всеки момент.
В същото време поддръжката се свежда основно до огледи. Доклади. Констатации. Реакция след проблема, не преди него. Липсва системен подход. Липсва навременен ремонт.
Парите също са ясни. Над 430 милиона лева са необходими за рехабилитация и подмяна на част от съоръженията. Още 222 милиона са заложени в резервен списък. Общата сметка надхвърля половин милиард.
И въпреки това стратегията за развитие на пътната инфраструктура още не е приета. В процедура е. В оценка е. В бъдеще време е.
Тук идва реалният въпрос. Колко време една държава може да разчита на мониторинг и отчети, когато конструкциите вече са на границата?
Няма нужда от външна заплаха, за да се срине инфраструктура. Достатъчни са години без реални действия. Без приоритети. Без отговорност.
Разликата е една. В други части на света мостовете се разрушават от война. У нас рискът идва от бездействие.
