Автор Татяна БАЙКУШЕВА
„Големият врис бруфка, малкият силма цицериса.” Не се учудвайте, ако не разбирате какво се казва в това изречение. Въпреки че то е на български език, не са много българите, които могат да разтълкуват неговия смисъл. Защото думите в него са част от уникалния диалект, познат добре само на хората, живеещи в Странджа планина. „Големият врис” е каптиран извор, красива чешма с три чучура, която се намира в центъра на Малко Търново. И е един от символите на града. Изразът означава, че силната струя на водата е много шумна. Някога изречението служело като своеобразна парола за това дали един човек, който например се представя за малкотърновец, наистина е такъв. „Малкият врис” пък се намира недалеч от Големия. И „силма цицериса” означава че неговата вода винаги е слаба и изтича на тъничка струя. Има поверие, че ако гост на града пие вода от Големия врис, се задомява за местен момък/мома и остава в града.
Предполага се, че на мястото на извора е имало тракийско светилище на Аполон. По-късно изворът е почитан като аязмо на Света Варвара и тук са се отслужвали молебени.
Интересна особеност на странджанския език е, че много от думите се казват с омекотяване в края, т.е. ако ги пишем, можем да обозначим това с поставяне на ер-малък, като в руския език. Такива думи са например конь и тигань. Интересно и необичайно звучат и начальник и въльк. Важна особеност на говора в красивата българска планина е, че членуването винаги е с пълен член, независимо от това дали съществителното е подлог в изречението, или не.
Когато сте в района и се обърнат към вас с „айол”, не се обиждайте. Това е фамилиарно обръщение, което се използва, когато човек разговаря с някого, когото счита за близък. А кажат ли ви, че сте „каматен”, е добре - значи „хубав”. „Мереть” обаче не е добре да ви нарекат, означава проклет, лош човек. Чуете ли, че някой ви прави „кешмер”, значи ви се подиграва. А извикат ли ви: „Кума!”, бъдете нащрек. Това е предупредителна реплика и има смисъл на „Внимавай!”. Ако кажат за някого, че се е гевасал, значи е изчезнал и не се знае къде е. Има и думи, които са без аналог в книжовния български език. Като „гуз” - позабравена вече дори и от местните хора дума, която означава животно с отрязана опашка. На небесната дъга в странджанско казват „зунка”, на стола за сядане ”карекла”, на пилешкото бутче „копаньче”, на зелето „лахана”.
Домакините в Странджа са известни с това, че правят най-хубавия зелник. В деликатесната баница те слагат лапад, щир, коприва и казват за растенията, подходящи за използване в рецептата "зеллето". Във всяко семейство зелникът се прави по различен начин и съставките са различни.
Списъкът от думи в речника с диалектни думи в странджанския език е дълъг. А на местните хора, които ги употребяват свободно, като че и през ум не им минава, че дошлият отдалече гост в селото им невинаги разбира говора. Сигурно е трудно и за онези, които са решили да се заселят в района за постоянно. Без да предполагат, че ще им се наложи да учат нов език. Такива хора странджанци наричат свъртянковци.
