На днешния ден…102 години от рождението на Тодор Живков. И още от 07.09

Родени: Петър Марков (1859 - ?) - български военен деец Стефан I (1878 - 1957) - български духовник Васил Пеевски (1905 - 1992) - български геодезист Тодор Живков (1911 - 1998) - български политик и държавен глава Тодор Христов Живков е български политик от Българската комунистическа партия. Често неофициално е наричан Тошо, бай Тошо и Тато. В продължение на 35 г. (в периода от 1954 до 1989 г.) оглавява управляващата Българска комунистическа партия БКП, заема централни ръководни длъжности, председател на Министерския съвет (1962 - 1971) и председател на Държавния съвет на Народна република България (8 юли 1971 - 17 ноември 1989). На 4 март 1954 г. е избран за първи секретар на ЦК на БКП на мястото на дотогавашния партиен водач, генерален секретар Вълко Червенков. По-късно (1981) неговата длъжност първи секретар е преименувана на генерален секретар. Той е министър-председател на България в 70-то (1962-1966) и 71-то (1966-1971) правителства — втори по продължителност период на този пост в българската история след Станко Тодоров. От приемането на Конституцията през 1971 г. до края на 1989 г. е председател на Държавния съвет, т.е. фактически държавен глава. През 1929 г. става член на Български комунистически младежки съюз, а през 1932 г. е приет за член на Българската комунистическа партия (БКП), от т.нар. „Кофарджиев набор“. Секретар е на II партиен РК на БКП в София и на ОК на БКП в София (1934-35 и 1941-42). Нелегалното име на Тодор Живков е Янко. От месец юни 1943 г. по решение на Софийския ОК на БКП е определен за сътрудник на Щаба на Първа Софийска въстаническа оперативна зона. Пълномощник на ОК на БКП за партизанския отряд "Чавдар". Съобщава решението на Щаба на Първа Софийска въстаническа оперативна зона за прегрупирането на отряда в Партизанската бригада „Чавдар“ с командир Добри Джуров. На 6 септември 1944 г. според неговите спомени оглавява оперативно бюро за охрана на демонстрациите и трамвайната стачка в столицата.В действителност такова бюро не е съществувало и е измислено след идването му на власт.Така също според някои източници на 9 септември 1944 г. поздравява партизанско подразделение на отряда „Чавдар“ влязло в София, но този факт е оспорен от изследователя Христо Христов, тъй като по това време отрядът все още не е влязъл в София. От септември до ноември 1944 г. е политически ръководител на Щаба на Народната милиция и става трети секретар в ОК на БКП в София. През 1945 г. е кандидат-член на ЦК на БКП. От януари 1948 г. е първи секретар на Градския комитет на БКП в София, както и председател на Градския комитет на Отечествения фронт. На Петия конгрес на БКП е избран за член на ЦК на БКП (декември 1948); постоянно е преизбиран в състава на ръководния орган до 8 декември 1989 г., когато е изваден от неговия състав. През януари 1950 г. става секретар на ЦК на БКП, а през ноември е избран и за кандидат-член на Политбюро. От юли 1951 до ноември 1989 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП. Завежда секретариата на ЦК на БКП от 1953 г., а на пленум след Шестия конгрес на БКП (март 1954) е избран за първи секретар на ЦК на БКП (до април 1981). Същинската власт в партията обаче получава след инициирания от него Априлски пленум на ЦК на БКП (2–6 април 1956), с който се поставя началото на развенчаването на култа към личността на Вълко Червенков, в съзвучие с решенията на ХХ конгрес на КПСС и политиката на Никита Хрушчов. От 4 април 1981 г., избран от Дванадесетия конгрес на БКП, до 10 ноември 1989 г. е генерален секретар на ЦК на БКП. На състоялия се на 10 ноември 1989 г. пленум на ЦК на БКП, е приета оставката на Тодор Живков. Освобождавайки Живков от функциите му, пленумът изказва и благодарност за неговата дейност дотогава. На следващ пленум на ЦК на БКП (13 декември 1989 г.) той е порицан и изключен от партията. От 1946 до 1990 г. е народен представител в 10 народни събрания (VI ВНС и от I до IX НС). От 27 май до 28 октомври 1949 г. е председател на Столичния градски народен съвет. На 19 ноември 1962 г. заменя Антон Югов като председател на Министерския съвет. На този пост е до 9 юли 1971 г., когато е наследен от Станко Тодоров. Става председател на новосъздадения Държавен съвет на НРБ (фактически държавен глава). Заема длъжността до 17 ноември 1989 г., когато е наследен от Петър Младенов. Арестуван е на 18 януари 1990 г. и е обвинен в редица престъпления. През юли 1990 г. мярката му за неотклонение "задържане под стража" е заменена с домашен арест. Главната прокуратура започва срещу него 5 дела. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат.   Стайка Гьокова (1930) - българска народна певица Иван Джамбазов (1932) - български актьор Грациела Бъчварова (1933) - българска актриса Виолета Донева (1943) - българска актриса Искрен Пецов (1963) - български певец, музикант Антонина Зетова (1973) - българска волейболистка Георги Дюлгеров (1980) - български певец и композитор   Починали: Виола Ополска (? - 1251) - полска княгиня от български произход Аргир Манасиев (1872- 1932) - български революционер Аргир Наков Манасиев е български революционер, деец на национално-освободителното движение в Македония и Одринско. Привлечен от Гоце Делчев, Манасиев влиза във ВМОРО през 1894 г. и използва професията си като прикритие за революционна дейност. През февруари1901 г. е принуден да премине в нелегалност и до август 1901 г. е секретар в четата на Кръстьо Българията. Член е на районното ръководно тяло в Кавадарци, a от август 1901 до август 1905 г. е гевгелийски околийски войвода, като по това време негов четник е Леонид Янков. По време на Илинденско-Преображенското въстание, заедно с Димитър Занешев и Петър Юруков, е в главния въстанически щаб на революционен окръг „Кожух“.На 18 1903 г. юли Сава Михайлов и Аргир Манасиев заедно с милиционери от Боймица вдигат във въздуха моста на Вардар при Гевгели. След Илинденското въстание Манасиев води борба срещу появилите се чети е нагръцката въоръжена пропаганда. През 1905 г. е делегат на Рилския конгрес на ВМОРО. От 1906 до 1908 г. живее в София. По време на Хуриета е учител в Гумендже, а през последвалата през 1909 г. криза в отношенията на дейците на ВМОРО и младотурците се включва в борбата срещу новите управници. По време на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и е войвода на Първа гевгелийска чета. По-късно сружи в Нестроевата рота на 14 воденска дружина. След освобождението на Гевгели става околийски управител в новосформираната околия. След Междусъюзническата война от 1913 до 1919 година е околийски управител в Струмица. Аргир Манасиев умира в 1932 година.След войната и загубата на Струмица и Струмишко от България през 1919 г. Манасиев се заселва в Горна Джумая, където става секретар на Окръжната училищна инспекция. Включва се в така наречената Спомагателна организация на ВМРО, имаща административни и съдебни функции в Пиринска Македония и е председател на Околийското управително тяло на ВМРО в Горна Джумая.   Събития:                                                                                                                                                      1883 г. — Съставено е първото в българската история коалиционно правителство, начело с Драган Цанков 1886 г. — Княз Александър I абдикира от престола под натиска на Русия и окончателно напуска страната; съставено е правителство начело с Васил Радославов и регентство в състав Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров 1897 г. — Поетът Иван Вазов е назначен за министър на образованието 1913 г. — Избухва Охридското въстание на българското и албанското население срещу сръбската власт в Македония 1932 г. — Съставено е четиридесет и осмото правителство на Царство България, начело с Никола Мушанов 1940 г. — Подписана е Крайовската спогодба, съгласно която Румъния връща Южна Добруджа на Царство България 1954 г. — Открит е Паметникът на Съветската армия в центъра на София 1964 г. — Край Габрово е открит Архитектурно-етнографският музей "Етър" 1968 г. — Във Варна е открит Дворецът на културата и спорта 1973 г. — В Свищов е открит химическия комбинат Свилоза 1978 г. — Агентът на Държавна сигурност Франческо Гулино извършва в Лондон покушение срещу българския писател и дисидент Георги Марков На 7 септември 1978 г. (рождения ден на Тодор Живков), Георги Марков стига пеш по моста Ватерло в Лондон над река Темза до автобусна спирка, пътувайки към работното си място в Би Би Си. На това място изведнъж той усеща пронизваща болка, като ужилване от насекомо, в задната част на десния си крак. Марков поглежда зад себе си и вижда човек, който взима чадър от земята. Непознатият бързо пресича от другата страна на улицата и хваща такси. Случаят се запомня като „Убийството с чадър“, като се твърди че физическият убиец е Франческо Гулино, с кодово название „Пикадили“. Когато пристига на работа в офиса на Би Би Си, Марков забелязва малка червена пъпчица на мястото на „ужилването“, а болката не стихва. Той споделя с поне един от своите колеги в Би Би Си за инцидента. Същата вечер Марков развива треска и бива приет в лондонската болница „Сейнт Джеймс“, където умира три дни по-късно, на 11 септември 1978. Поради обстоятелствата около Марков като дисидент и подозренията, които споделя с докторите в болницата, че може да е бил отровен, Скотланд Ярд назначават подробна аутопсия на трупа. Криминалните патолози откриват малко метално топче, забито в прасеца на Марков. Топчето е с диаметър 1.52 мм и съставено от 90% платина и 10% иридий. Пробито е по цялата си дължина с два канала с диаметър 0.35 мм, които образуват кухина с формата на Х. По-нататъшните експертизи откриват следи от токсичното вещество рицин. Дребните дупчици били покрити със захарна субстанция, създавайки мехур, който задържа отровата в кухините на топчето. Тази специална субстанция била предназначена да се топи при температура 37°С (температурата на човешкото тяло). След като топчето е изстреляно по Марков, „захарните тапи“ се разтопяват, отпушват каналчетата, и после рицинът се абсорбира в кръвния поток. Смъртта на Марков е била неизбежна, независимо от това дали лекуващите доктори са знаели какво е отровното вещество в кръвта му, защото срещу рицина няма противоотрова. Десет дни преди убийството подобно покушение е извършено срещу друг български дисидент, Владимир Костов – журналист от радио “Свободна Европа”, в Парижка метростанция. Лекарите открили същия вид топче в неговата кожа. В този случай обаче, изглежда, че захарното покритие на куршума, задържащо рицина вътре, е било разрушено по време на изстрела или преди това и по този начин съвсем малка част от отровата стига до кръвта, причинявайки само треска. Костов споделил, че изстрелът дошъл от човек, който носил малка чантичка, но не и чадър. Подозрението, че Марков е убит с чадър произхожда от това, което е видял на спирката, но самият Марков никога не е казвал, че е прострелян с чадъра. Преди този последен и успешен опит, агентите на Държавна Сигурност с помощта на КГБ правят два други неуспешни опита за убийството на Марков.