В дивата природа има хищници и тревопасни. Основното, което знаем за тях е, че хищникът се опитва да докопа тревопасното, а тревопасното се опитва да се напасе на воля, преди самото то да се е превърнал в обяд. Общо взето това – проста работа. Обикновено в природата всичко е простичко и съвършено...
В така наречената цивилизация обаче нещата стават малко по-сложни. Запознайте се с най-новите бозайници известни на науката – български шофьор и български пешеходец. За тях биологията още спори, дали са плод на еволюцията или по-скоро на дееволюцията в природата. Някои дори твърдят, че това е изцяло нов, генно модифициран вид, който се е родил в лаборатория, след експлозията на подозрително зелена бълбукаща течност. Това обаче е по-скоро мит.
Ето отличителните белези, по които може да познаете българския пешеходец (iremobile bulgaricus).
[caption id="attachment_46173" align="alignleft" width="300"]
Когато образуват стадо, пешеходците стават неуязвимиСнимка: Клуб "Безопасни улици"[/caption]
За разлика от Джони Пешеходеца, българския пешеходец не ходи изправен. Той ходи леко приведен, от една страна за да бъде готов за нисък старт и от друга, за да не бъде забелязан от шофьора. От време на време той се оглежда плахо, което кара учените често да го сравняват с антилопа гну в африканската савана. Когато в близките 15 метра не се забелязва кола, пешеходецът хуква с изпъчена напред глава, сякаш очаква пресичането на тротоара да бъде заснето с фотофиниш. Понякога се случва колата да набие рязко спирачки, а от нея да излезе български шофьор, който започва да псува. Характерно за пешеходецът е, че той отвръща на псуването с още по-цветущи реплики през рамо и продължава пътя си. Учените често сравняват това явление с поведението на дивите орангутани, които се бият в гърдите с юмруци и оголват големите си зъби един на друг, но тази теория е още хипотеза. Освен всичко това, пешеходецът е стадно животно. Той се чувства по-уверен, когато около него има себеподобни. За да образува стадо на един български пешеходец са му необходими поне оше двама български пешеходци. Стадото от минимум трима пешеходци добива способността да пресича на всякакви места, без дори да се налага да притичва. Обикновено един пешеходец застава на тротоара и започва да се оглежда за себеподобни, които може да привлече за стадото. Достатъчни са минутка-две, в които никога кола, незнайно защо не е благоволила да спре на място без пешеходна пътека, когато стадото вече е сформирано и е готово да спре пътното движение през следващите 20 секунди. Това е периодично явление и е характерно за места, които са на разстояние около 50 метра от пешеходната пътека или светофара. Въпреки дивата си природа обаче, пешеходецът има силно развито чувство за достойнство, което рядко си позволява да пристъпва. За него например е въпрос на чест, да заобиколи подлез, защото му е под нивото да слиза и изкачва стълби. Същото се отнася и за пешеходните пътеки и светофарите, които пък се опитват да го накарат да играе по нечия свирка. Това доказва, че за разлика от повечето животни, българският пешеходец е изключително трудно за дресиране животно. Затова, когато отидете на цирк може да видите мечка да кара колело, но не и пешеходец да пресича улица правилно.
Друго трудно за дресиране животно е българският шофьор (automobile bulgaricus).
[caption id="attachment_46174" align="alignright" width="300"]
Правилата са относително понятие за българския шофьорСнимка: Клуб "Безопасни улици"[/caption]
За разлика от пешеходецът, българският шофьор не се крие от никого, защото не му се налага. Седейки удобно в колата си, той се чувства неуязвим и наблюдава света през големия квадрат на предното стъкло и малкото квадратче на огледалото за обратно виждане. Въпреки, че в миналото самият шофьор е бил пешеходец, той забравя това в момента, в който се качи в автомобила си. Характерно за него е чувството за неуязвимост, както и убеждението, че винаги е прав. Иначе шофьорът по принцип е тихо и кротко създание, до момента, в който не седне на мястото зад волана. Тогава в главата му протичат някакви сложни биологични процеси и той изживява метаморфоза. За разлика от какавидата обаче, на него са му необходими едва няколко секунди и метаморрфозата е напълно завършила, превръщайки го в нервно и шумно същество, което търси някаква отплата от света. Често виковете и крясъците стават при затворен прозорец, а понякога и зад тъмни стъкла, защото единствените хора, които трябва да ги чуят, обикновено стоят в същата кола. Съществена разлика между пешеходеца и шофьора е тази, че шофьорът мрази и себеподобните си (даже предимно тях). В това отношение той е по-скоро вълк единак, като другите вълци моментално се превръщат в негови смъртни врагове. У българският шофьор освен това бързо се изгражда впечатлението, че е единственият човек на планетата, който може да управлява МПС, а всички други са некадърници, които са платили за книжката си.
Въпреки многото прилики с дивата природа, учените отказват да включат пешеходеца и шофьора в учебниците по биология. Това свое дествие те обясняват, с липсата на каквото и да е логика в поведението на тези два субекта. Те казват така: „Наблюдавали сме стотици хиляди видове, които допринасят със своята колоритност за биоразнобразието на планетата. Някои от тях са меко казано странни, а за други направо ще се изненадате, че съществуват. Всички те обаче, се подчиняват на великия закон на природата и са част от глобалната еко система на света. Всяко тяхно действие е дълбоко арументирано и е балансирано така, че техният вид не само да продължи да съществува, но и да помогне съществуването на другите видове. Търсихме много, но не открихме логика в действието нито на българския шофьор, нито на българския пешеходец. Единствената цел на тези два субекта е да прецакат другия, да нарушат баланса, да потъпчат закона, пък каквото ще да става. Жертвите на пътя, са най-неоправданите жертви в съвременния свят. По своя характер те не могат да бъдат сравнявани с нито едно друго убийство в природата. Затова ние отказваме да класифираме тези два вида, и до тогава те ще останат с етикет – непознати“
Жалко, жалко, че нещата никога не са толкова прости.
