Докато големите държави вече пренаписват правилата и говорят открито за нов световен ред, България продължава да действа по инерция. Без стратегия. Без ясна цел. Само с декларации.
На съвместна пресконференция с Володимир Зеленски, премиерът Андрей Гюров заяви, че страната ни ще продължи да подкрепя Украйна по пътя към ЕС и НАТО. Звучи познато. Проблемът е, че това изречение се повтаря от години, без да е ясно какво печели България от него.
Подписано е 10-годишно споразумение за сътрудничество в отбраната. Одобрена е и националната вноска към механизма на НАТО PURL. Отново ангажименти. Отново разходи. Нито дума за конкретна възвръщаемост, нито за реална оценка на риска.
Говори се за сигурност в Черно море. За инфраструктура. За газови коридори и железопътни връзки между Александруполис и Одеса. Всичко това звучи стратегически. Само че липсва най-важното – къде е българският интерес в тази схема.
Истината е проста. България не формулира политика. България следва чужда.
Когато премиер говори за „евроатлантическа сигурност“, трябва да отговори на един елементарен въпрос. Как това прави живота на българина по-сигурен. Няма такъв отговор.
Когато се подписва 10-годишно споразумение, трябва да има анализ. Какво даваме. Какво получаваме. Какъв риск поемаме. Нищо такова не се чува.
Когато се говори за възстановяване на Украйна, трябва да има конкретика. Български фирми. Договори. Икономическа полза. Реални числа. Вместо това – общи приказки за „сътрудничество“ и „иновации“.
Дори темата с реакторите от АЕЦ „Белене“ отново е прехвърлена. Решението било в парламента. Тоест никой не поема отговорност.
Това не е политика. Това е административно говорене.
В същото време държави като Турция, Унгария и дори Румъния играят активно. Преговарят. Поставят условия. Извличат ползи. България стои отстрани и кимва.
Най-притеснителното не е подкрепата за Украйна. Всеки съюз има цена.
Проблемът е, че България плаща, без да преговаря.
И това вече не е въпрос на външна политика. Това е въпрос на елементарна държавност.
