Кой ме бутна да отида и да чакам тролей. Пазех горчиви спомени от последното си качване, но си казах, че не може два пъти да имам едно и също изживяване. Все пак нали нищо не се повтаряло по идентичен начин, а вероятността да те удари гръм два пъти била минимална. Е, за гръм не знам, но екшънът при пътуването с тролей е със значително по-голяма чЕстота... почти ежедневна.
Заставам на спирка, на която освен тролей не мога да хвана нищо друго. Т.е. алтернативата е само тази – чакаш докато дойде... когато дойде. Разглеждам разписанието на „БургасБус”, поставено на всяка спирка, и отдъхвам. Няма да чакам дълго. Пише, че след 5 мин. трябва да е тук. Да, обаче минават 15 мин., а него все още го няма. На 20-тата хората, които междувременно са добили числеността на средноголям клас, се раздвижват. Интуицията ми сладко подсказва, че това тярбва да е ТОЙ. И наистина, към спирката се задава син тролей, леко поклащащ антените си. (Знам, че се казват „тиранти”, но никога не ми е било ясно това понятие, защото тирантите държат нещо да не падне надолу, както и да е...)
Качвам се и още на първото стъпало ме лъхва гореща вълна. Вярно, че и навън днес беше 30 градуса, ама тук вътре е повече. Казвам си: „Не може да бъде. Няма как да са пуснали парното”. Е, можело. Не знам дали беше точно парно, или машината просто излъчваше топлина, но ефектът беше същият. Нищо, който е решил да си подари това преживяване, трябва да е нясно с екстремностите му, разсъждавам философски аз и сядам на едно от свободните места.
Точно потъвам в мисли за предстоящите ангажименти утре, разлиствам органайзера в главата си, когато някакъв трус ме връща грубо към реалността. Виждам и присветване, като при късо съединение. Моята интуиция пак се пробужда, ама този път не е така мила. Авария! Трясък и след трясъка тишина. Наблюдавам реакцията на хората, някои от тях стоят невъзмутимо. Явно са свикнали. Ватманът слиза и се отправя към задния край на тролея. Прави някакви непонятни, почти магични действия. През това време аз отправям молитва към Вселената и я увещавам, че ако това чудо тръгне, повече никога няма да си правя шега с нея и да се качвам на тролей. След малко машината започва да ръмжи отново. Всички се отпускаме в седалките си и чакаме. Баща погалва малкото си момченце по главицата и окуражително му казва: „Ето, тръгваме”.
Цялата тази идилия трае само секунди. Още при първия опит на ватмана да потегли, картината се повтаря. Светкавица, трясък и пак тишина. Този път шофьорът се бави доста повече. В това време зад нашия син тролей се нарежда друг. На пътниците там им е забавно. Гледат ни сякаш сме туристичекса атракция. А ние им отвръщаме с поглед, пълен със злеприкрита завист.
По-инициативни граждани слизат на разузнаване. Връщат се с лоши новини. Тролеят е сериозно „фчупен”. Не се знаело дали ще може да потегли и другият зад нас, защото „нещо имало по жицата”. „Ха, смейте се сега”, ми се иска да кажа на „съседите”. Но бързо осъзнавам, че сме насред нищото, по този път освен тролеи друг градски транспорт (който да ме устройва) не минава, и не е време за злорадстване.
Идва контрольорката и съобщава, че ще се наложи да се преместим в задния тролей, защото този няма да го бъде. Чувам зад себе си развълнуван гражданин да споменава майката на тролея, на ватмана и точно си мислех, че няма да пощади жената с билетчетата, когато той казва: „Ало, кондукротката, отворете вратите да слезем”. „Господине, ако можех, щях, но не мога. Всички през първа врата”, обяснява на свой ред тя. „Да **** и твоята майка”, не й се размина и на нея. А на въпроса дали ще му бъдат върнати парите за билетчето, отговор не последва.
Качваме се в другия тролей, а по физиономиите на пътниците там си личи, че не сме особено желани гости. Нормално, тук стана пренаселено. Настроението ми вече е под критичния минимум, а в главата ми незнайно как се промъкна песента на барда Димитър Таралежков „Гаден мръсен син тролей”. Бащата с момченцето стоят срещу мен. В един момент детето поглежда ръчичката си и казва: „Тате, пипнах нещо лепкаво”. Мъжът грижовно го съветва да се хване някъде другаде. „Ама, каквото и да хвана сега, то ще лепне”, казва мърдо детето, което е на неповече от 4-5 годинки.
На следващата спирка се качват две жени в средата на средната възраст и още преди да си намерят удобно място, едната застрелва с въпрос контрольорката: „Другарко, какво стана, защо ви нямаше цял час?”. „Вие се радвайте, че въобще дойдохме, че и това можеше да не стане”, отвръща сдържано служителката на „БургасБус”. Само че аз не изпитах радост от този факт. И тогава ми просветна. От какво всъщност се оплаквам?! Та, хората ходят чак до Франция, дават луди пари за „Дисниленд”, за да изживеят емоциите от влакчето на ужасите, а ние тук си го позволяваме всеки ден, и то само за сумата от един лев. И това ако не е най-добрият град за живеене.
Кой ме бутна да отида и да чакам тролей. Пазех горчиви спомени от последното си качване, но си казах, че не може два пъти да имам едно и също изживяване. Все пак нали нищо не се повтаряло по идентичен начин, а вероятността да те удари гръм два пъти била минимална. Е, за гръм не знам, но екшънът при пътуването с тролей е със значително по-голяма чЕстота... почти ежедневна.
Заставам на спирка, на която освен тролей не мога да хвана нищо друго. Т.е. алтернативата е само тази – чакаш докато дойде... когато дойде. Разглеждам разписанието на „БургасБус”, поставено на всяка спирка, и отдъхвам. Няма да чакам дълго. Пише, че след 5 мин. трябва да е тук. Да, обаче минават 15 мин., а него все още го няма. На 20-тата хората, които междувременно са добили числеността на средноголям клас, се раздвижват. Интуицията ми сладко подсказва, че това тярбва да е ТОЙ. И наистина, към спирката се задава син тролей, леко поклащащ антените си. (Знам, че се казват „тиранти”, но никога не ми е било ясно това понятие, защото тирантите държат нещо да не падне надолу, както и да е...)
Качвам се и още на първото стъпало ме лъхва гореща вълна. Вярно, че и навън днес беше 30 градуса, ама тук вътре е повече. Казвам си: „Не може да бъде. Няма как да са пуснали парното”. Е, можело. Не знам дали беше точно парно, или машината просто излъчваше топлина, но ефектът беше същият. Нищо, който е решил да си подари това преживяване, трябва да е нясно с екстремностите му, разсъждавам философски аз и сядам на едно от свободните места.
Точно потъвам в мисли за предстоящите ангажименти утре, разлиствам органайзера в главата си, когато някакъв трус ме връща грубо към реалността. Виждам и присветване, като при късо съединение. Моята интуиция пак се пробужда, ама този път не е така мила. Авария! Трясък и след трясъка тишина. Наблюдавам реакцията на хората, някои от тях стоят невъзмутимо. Явно са свикнали. Ватманът слиза и се отправя към задния край на тролея. Прави някакви непонятни, почти магични действия. През това време аз отправям молитва към Вселената и я увещавам, че ако това чудо тръгне, повече никога няма да си правя шега с нея и да се качвам на тролей. След малко машината започва да ръмжи отново. Всички се отпускаме в седалките си и чакаме. Баща погалва малкото си момченце по главицата и окуражително му казва: „Ето, тръгваме”.
Цялата тази идилия трае само секунди. Още при първия опит на ватмана да потегли, картината се повтаря. Светкавица, трясък и пак тишина. Този път шофьорът се бави доста повече. В това време зад нашия син тролей се нарежда друг. На пътниците там им е забавно. Гледат ни сякаш сме туристичекса атракция. А ние им отвръщаме с поглед, пълен със злеприкрита завист.
По-инициативни граждани слизат на разузнаване. Връщат се с лоши новини. Тролеят е сериозно „фчупен”. Не се знаело дали ще може да потегли и другият зад нас, защото „нещо имало по жицата”. „Ха, смейте се сега”, ми се иска да кажа на „съседите”. Но бързо осъзнавам, че сме насред нищото, по този път освен тролеи друг градски транспорт (който да ме устройва) не минава, и не е време за злорадстване.
Идва контрольорката и съобщава, че ще се наложи да се преместим в задния тролей, защото този няма да го бъде. Чувам зад себе си развълнуван гражданин да споменава майката на тролея, на ватмана и точно си мислех, че няма да пощади жената с билетчетата, когато той казва: „Ало, кондукротката, отворете вратите да слезем”. „Господине, ако можех, щях, но не мога. Всички през първа врата”, обяснява на свой ред тя. „Да **** и твоята майка”, не й се размина и на нея. А на въпроса дали ще му бъдат върнати парите за билетчето, отговор не последва. 
Качваме се в другия тролей, а по физиономиите на пътниците там си личи, че не сме особено желани гости. Нормално, тук стана пренаселено. Настроението ми вече е под критичния минимум, а в главата ми незнайно как се промъкна песента на барда Димитър Таралежков „Гаден мръсен син тролей”. Бащата с момченцето стоят срещу мен. В един момент детето поглежда ръчичката си и казва: „Тате, пипнах нещо лепкаво”. Мъжът грижовно го съветва да се хване някъде другаде. „Ама, каквото и да хвана сега, то ще лепне”, казва мърдо детето, което е на неповече от 4-5 годинки.
На следващата спирка се качват две жени в средата на средната възраст и още преди да си намерят удобно място, едната застрелва с въпрос контрольорката: „Другарко, какво стана, защо ви нямаше цял час?”. „Вие се радвайте, че въобще дойдохме, че и това можеше да не стане”, отвръща сдържано служителката на „БургасБус”. Само че аз не изпитах радост от този факт. И тогава ми просветна. От какво всъщност се оплаквам?! Та, хората ходят чак до Франция, дават луди пари за „Дисниленд”, за да изживеят емоциите от влакчето на ужасите, а ние тук си го позволяваме всеки ден, и то само за сумата от един лев. И това ако не е най-добрият град за живеене. 
