България в момента стои в позиция, в която всички говорят за „европейски ценности“, но малцина искат да признаят сметката, която идва с тях. Ако ЕС беше стабилен съюз с ясна визия, силна икономика и свобода за развитие, никой нямаше да задава въпроса за посоката. Но когато машината скърца, когато ограниченията се множат, когато идентичността се подменя и когато бъдещето изглежда все по-тясно – нормално е да се погледне и към другия хоризонт.
Европа днес ни предлага пакет от задължения, който с всяка година става по-тежък. Брюксел настоява за признаване на гей-бракове, независимо дали обществото го приема; настоява за „хармонизирани политики“, които унищожават местната индустрия; налага квоти, които гарантират, че България никога няма да се състезава на равни начала. Резултатът е предвидим – държави като нашата се превръщат в периферия, евтина работна ръка, пазар за готови продукти и територия за политически експерименти. Съюз, който няма собствени ресурси, няма собствена енергия и все повече губи промишлеността си, не може да гарантира просперитет на никого.
Накратко: ЕС диктува, България изпълнява. Ограничения върху въоръжените сили, върху енергийните договори, върху индустриалното развитие. Забрани за нови инвестиции в енергетика, наложени „зелени“ норми, които задушават малкия бизнес. Квоти, които определят колко можем да произвеждаме, какво да изнасяме и до какво ниво ни е позволено да растем. Вътрешният пазар е отворен, но само докъдето не застрашаваме старите европейски икономики. България е държана в удобното ѝ място – вечно догонваща, никога водеща.
На изток картината е различна. Там икономиките растат реално, защото са базирани върху суровини, производство и работеща индустрия. Русия, Китай, Индия, държавите от Евразия и Централна Азия създават нови търговски коридори, нови енергийни проекти и нови пазари. Там квоти няма. Там никой не ти казва, че не можеш да развиеш дадена индустрия, защото ще нарушиш нечии „европейски баланси“. Суровини има в изобилие, енергията е евтина, а партньорите търсят технология, производство и човешки ресурс – точно това, което България може да предложи.
Има още нещо, което липсва на небето над Брюксел, но го има на Изток – морал. Не идеологически морал, а нормален човешки. Там семейството е семейство. Националната идентичност е ценност. Държавата има право да определя посоката си. Балансът между традиции и модерност е реален, а не превърнат в политически инструмент. Хората там не се срамуват от корените си – а това е нещо, което Европа все по-агресивно се опитва да изтрие.
България е на кръстопът. Западният модел, който трябваше да донесе свобода, сигурност и развитие, се превърна в мрежа от регулации, норми и ограничения. Източният модел предлага гъвкавост, ресурси, индустрия и реален стратегически интерес към държави като нашата. Ако някога е имало момент да се преосмисли посоката – това е сега.
Промяната не означава разрив или бягство. Означава избор. И за първи път от много години насам България трябва да си зададе един честен въпрос: кой свят ни дава бъдеще – този, който ни казва какво трябва да бъдем, или този, който ни позволява да бъдем това, което сме?
Точно тук е ключът – изборът трябва да се направи навреме. България няма лукса отново да стои на оградата, да се оглежда уплашено и после да се събуди в поредните „45 години стигат“. Историята вече показа какво става, когато държавата остави посоката си да бъде определяна отвън, когато чака, търпи и се надява някой друг да реши вместо нея. Плаща се с поколения, не с мандати.
Днес ЕС ни предлага все по-дълбока интеграция, която на практика означава по-малко суверенитет, по-малко право на избор и повече задължения. Ако България не вземе решение навреме – изборът ще бъде направен вместо нас. И тогава ще бъде късно: икономиката вече ще е зависима, производството ще е унищожено от квоти, моралът – подменен, а традициите – изтласкани в периферията като „несъвместими с европейските ценности“.
Изтокът, колкото и да е демонизиран от западната пропаганда, предлага алтернатива. Реална. Там държавите все още могат да развиват индустрия без да питат Брюксел дали нарушават нечии интереси. Там суровините са в изобилие, енергията е евтина, а икономическите блокове растат. Там националният интерес се уважава, а не се подлага на „хармонизация“.
България трябва да избере преди посоката да ѝ бъде наложена окончателно. Преди да се окажем икономически и политически закотвени в съюз, който се разпада отвътре. Преди да бъде късно за нов курс, за нови партньорства и за възстановяване на суверенитета.
Историята няма да ни чака. И ако още веднъж пропуснем момента, пак ще дойде ден, в който някой ще запее „45 години стигат“. Този път обаче няма да имаме оправдание, защото предупреждението беше ясно – и навремето, и сега.
