Най-напред задължително трябва да бъде опроверган един мит. Имам предвид мита, насаждан през последните няколко десетилетия, за "мирното съвместно съществуване" на хората на наемния труд и представителите на свръхбогатия и влиятелен елит. Нямало вече никакви противоречия между едните и другите, обясняват ни упоително либералните идеолози, нямало никаква класова борба. Нещо повече, нямало вече никакви класи. Всички сме били едно голямо задружно семейство, където всеки се грижи за доброто на другия. Например милиардерът се интересува най-вече от това как да направи по-бедните си съграждани и служители по-богати, по-здрави и по-щастливи. Съответно пък работниците не трябвало да мислят за такива "комунистически глупости" като стачки и ултимативни искания за увеличаване на заплатите, а да си кютат на работните места, докато още ги има и да чакат собствениците сами да се сетят. А не бива да имаме абсолютно никакво съмнение, че собствениците ще се сетят да сторят това.
Докато либералите ви разказват тези красиви небивалици, в действителността върви една нова класова борба. А целта на идеолозите на "безвъзвратно победилия капитализъм" е тъкмо нея да не забележите. Защо казвам "нова"? Защото ако през 19-ти и по-голямата част на 20-ти век класовата борба се водеше "отдолу-нагоре", т.е. експлоатираните класи се бореха, за да извоюват от собствениците по-добри условия на живот и труд, днес наблюдаваме обратното. Някъде от 70-те години на миналия век привилегированият елит се бори да си възвърне онези прави, които е изгубил. Трябва да признаем, че елитът постигна забележителни успехи в тази класова борба "отгоре-надолу". Постоянно увеличаващото се неравенство в световен мащаб е най-доброто доказателство. Механизмът на неприличното забогатяване изглежда по следния начин. Управляващите политици / няма никакво значение дали принадлежат към официалната десница или към официалната левица/ приемат такива закони, които максимално да улеснят дерегулацията и трупането на печалби. Целта е богатите да плащат колкото се може по-малко данъци и да носят колкото се може по-малка отговорност за действията си. Благодарение на глобализацията това вече е удивително лесно. За отрицателно време мегакорпорациите са в състояние да преместят капиталите във всяка една точка на земного кълбо. Така печалбата винаги е за тях, а вредата от дейността им - за местното население.
Възможно ли е това статукво да бъде променено? Възможно е, разбира се, стига ние, хората, които не принадлежим към привилегирования един процент, да осъзнаем, че не съществува хармония между нас и онези горе. Да, ние можем да получим по-добри условия на труд и по-добро заплащане, но за целта е необходимо да поискаме това. И то достатъчно ясно и категорично да го поискаме. А за да добием въпросната категоричност, трябва да се освободим от догмите, с които ни захранват либералните фондации през последните десетилетия.Веднъж завинаги трябва да осъзнаем, че няма такова нещо като "справедлив пазар". С тази куха формула всъщност се прави опит да бъде скрита тенденцията богатите да стават по-богати, а бедните -още по-бедни. Няма как да не ви е направило впечатление, че откакто господства формулировката за "прекрасния пазар и ужасната държава", печалбите на представителите на транснационалната капиталистическа класа нарастват с невиждани досега темпове, докато нашите доходи непрекъснато се свиват. Ние обаче не протестираме срещу тази върховна несправедливост, защото сме научени от проповедниците на либерализма, че това е "естественият ред на нещата" и всеки бунт срещу него ще докара сталинизъм, ГУЛАГ и масов терор.
Мисля, че е крайно време да се отърсим от тези лъжи. Крайно време е да осъзнаем, че отстояването на правата не води до сталинизъм. Крайно време е да престанем да се плашим от левите идеи. Тъкмо обратното, най-ественото нещо за хората на наемния труд е да вярват тъкмо в такива идеи. Върнете се назад в историята и ще видите, че именно левицата е тази, която се е борила за правата на обикновените хора. Да, днес ние не можем да копираме практиките от 19-ти и 20-ти век. Затова днес имаме нужда от друг тип леви движения, много по-неформални, много по-гъвкави от някогашните пирамидални и строго йерархизирани соцпартии. Една нова, съвременна, радикална, можете да я наричате както искате, левица трябва да бъде преди всичко борбена и готова да защитава до край правата на обикновените хора. В никакъв случай не бива да повтаря грешките на официозните социалисти, , които отдавна са станали част от статуквото и напълно справедливо биват наричани "хайверени". За разлика от тях новите леви трябва да скъсат със статуквото, да покажат, че може да има и друг свят освен пазарния, че е напълно възможно в едно общество на добър живот да се радват повечето граждани, а не само представителите на елита.
Петър Волгин, БНР 
Най-напред задължително трябва да бъде опроверган един мит. Имам предвид мита, насаждан през последните няколко десетилетия, за "мирното съвместно съществуване" на хората на наемния труд и представителите на свръхбогатия и влиятелен елит. Нямало вече никакви противоречия между едните и другите, обясняват ни упоително либералните идеолози, нямало никаква класова борба. Нещо повече, нямало вече никакви класи. Всички сме били едно голямо задружно семейство, където всеки се грижи за доброто на другия. Например милиардерът се интересува най-вече от това как да направи по-бедните си съграждани и служители по-богати, по-здрави и по-щастливи. Съответно пък работниците не трябвало да мислят за такива "комунистически глупости" като стачки и ултимативни искания за увеличаване на заплатите, а да си кютат на работните места, докато още ги има и да чакат собствениците сами да се сетят. А не бива да имаме абсолютно никакво съмнение, че собствениците ще се сетят да сторят това.
Докато либералите ви разказват тези красиви небивалици, в действителността върви една нова класова борба. А целта на идеолозите на "безвъзвратно победилия капитализъм" е тъкмо нея да не забележите. Защо казвам "нова"? Защото ако през 19-ти и по-голямата част на 20-ти век класовата борба се водеше "отдолу-нагоре", т.е. експлоатираните класи се бореха, за да извоюват от собствениците по-добри условия на живот и труд, днес наблюдаваме обратното. Някъде от 70-те години на миналия век привилегированият елит се бори да си възвърне онези прави, които е изгубил. Трябва да признаем, че елитът постигна забележителни успехи в тази класова борба "отгоре-надолу". Постоянно увеличаващото се неравенство в световен мащаб е най-доброто доказателство. Механизмът на неприличното забогатяване изглежда по следния начин. Управляващите политици / няма никакво значение дали принадлежат към официалната десница или към официалната левица/ приемат такива закони, които максимално да улеснят дерегулацията и трупането на печалби. Целта е богатите да плащат колкото се може по-малко данъци и да носят колкото се може по-малка отговорност за действията си. Благодарение на глобализацията това вече е удивително лесно. За отрицателно време мегакорпорациите са в състояние да преместят капиталите във всяка една точка на земного кълбо. Така печалбата винаги е за тях, а вредата от дейността им - за местното население.
Възможно ли е това статукво да бъде променено? Възможно е, разбира се, стига ние, хората, които не принадлежим към привилегирования един процент, да осъзнаем, че не съществува хармония между нас и онези горе. Да, ние можем да получим по-добри условия на труд и по-добро заплащане, но за целта е необходимо да поискаме това. И то достатъчно ясно и категорично да го поискаме. А за да добием въпросната категоричност, трябва да се освободим от догмите, с които ни захранват либералните фондации през последните десетилетия.Веднъж завинаги трябва да осъзнаем, че няма такова нещо като "справедлив пазар". С тази куха формула всъщност се прави опит да бъде скрита тенденцията богатите да стават по-богати, а бедните -още по-бедни. Няма как да не ви е направило впечатление, че откакто господства формулировката за "прекрасния пазар и ужасната държава", печалбите на представителите на транснационалната капиталистическа класа нарастват с невиждани досега темпове, докато нашите доходи непрекъснато се свиват. Ние обаче не протестираме срещу тази върховна несправедливост, защото сме научени от проповедниците на либерализма, че това е "естественият ред на нещата" и всеки бунт срещу него ще докара сталинизъм, ГУЛАГ и масов терор.
Мисля, че е крайно време да се отърсим от тези лъжи. Крайно време е да осъзнаем, че отстояването на правата не води до сталинизъм. Крайно време е да престанем да се плашим от левите идеи. Тъкмо обратното, най-ественото нещо за хората на наемния труд е да вярват тъкмо в такива идеи. Върнете се назад в историята и ще видите, че именно левицата е тази, която се е борила за правата на обикновените хора. Да, днес ние не можем да копираме практиките от 19-ти и 20-ти век. Затова днес имаме нужда от друг тип леви движения, много по-неформални, много по-гъвкави от някогашните пирамидални и строго йерархизирани соцпартии. Една нова, съвременна, радикална, можете да я наричате както искате, левица трябва да бъде преди всичко борбена и готова да защитава до край правата на обикновените хора. В никакъв случай не бива да повтаря грешките на официозните социалисти, , които отдавна са станали част от статуквото и напълно справедливо биват наричани "хайверени". За разлика от тях новите леви трябва да скъсат със статуквото, да покажат, че може да има и друг свят освен пазарния, че е напълно възможно в едно общество на добър живот да се радват повечето граждани, а не само представителите на елита.
Петър Волгин, БНР 
