Родени:
Димитър Мишев (1856 – 1932) - български политик
Александър Греков (1884 – 1922) - български политик
Никола Арнаудов (1887 – 1961) - български ботаник и физиолог
[caption id="attachment_59832" align="alignleft" width="300"]
снимка: senzacia[/caption]
Илия Минев (1917 – 2000) - български националист
Илия Стоянов Минев (15 декември 1917 - 6 януари 2000) e български националист. Той е репресиран от комунистическата власт, като излежава общо 33 години в затвори и концлагери, с което се счита за политическия затворник с най-дълъг престой зад решетки в света, нареждайки се преди Нобеловия лауреат за мир Нелсън Мандела.Малко преди промените от 1989, през януари 1988 г., Минев става основател и първи председател на Независимото дружество за защита правата на човека. Впоследствие не е приет в сформираната официална опозиция и остава в изолация и забвение повече от 10 години до смъртта си.
Илия Минев е роден на 5 декември 1917 г. в Саранбей (днес гр. Септември). През 1930 година учи в гимназията в Пазарджик. Като легионер се обявява срещу разпространяваната от ремсистите комунистическа идея. По този повод е пребит жестоко от съучениците си ремсисти. След като излиза от болницата, баща му го изпраща да учи във Френския колеж в Пловдив, а след това — да следва в Тулуза. Там завършва индустриална химия и се запознава с Франсоа Митеран. Завърнал се в страната, активно се включва в легионерското движение и в периода 1941–1944 година е избран за член на главното водачество на Съюз на българските национални легиони, завеждащ отдел „Външно-политически“ и водач на легиона в Пазарджик.
На 10 септември 1944 г. е задържан за една година в Пазарджишкия сектор на Държавна сигурност. Освобождават го, но през 1946 година отново е арестуван понеже "продължава да стои на фашистки позиции и да провежда активна антикомунистическа дейност“. През същата година е осъден на доживотен, строг тъмничен затвор по обвинение, че е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет — Организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата власт, чрез преврат и терористически действия. Впоследствие присъдата е заменена на 25 години лишаване от свобода. С кратки промеждутъци прекарва в затвора до 1978 година, като лежи в почти всички затвори на страната — най-много в Пазарджишкия, Пловдивския, Старозагорския. През периода 1860 дни е в карцера, а 460 дни прекарва в гладни стачки. След като е освободен живее в град Септември, където е въдворен и са му наложени редица ограничения по Закона за народната милиция.
Идеята му за създаване на Дружество за правата на човека възниква в затвора. В периода 1984-1985 работи активно по организирането на такова дружество. През 1987 година Илия Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън, до международни организации за защита на правата на човека. В писмото си описва циничното нарушаване на правата на българските граждани. Отново е арестуван. Обявява гладна стачка за 20 дни. Освобождават го. Под домашен арест е в град Септември. На 11 януари 1988 в дома си в град Септември, Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ). На 15 септември 1988 г. обявява гладна стачка (продължава 63 дни) в защита на Петър Манолов. През 1988 става председател и основател на Независимото дружество за правата на човека (НДЗПЧ).
След 1989 година Илия Минев не е приет в сформираната официална опозиция и остава в изолация и забвение повече от 10 години. Умира на 6 януари 2000 година на 82 годишна възраст, в мизерия и самота, в старчески дом в Пазарджик. Погребан е в гробищата на гр. Септември. На гроба му е поставен достоен паметник.
На 9 декември 2002 г. в София е издигнат паметник на Илия Минев по инциатива на Тошо Пейков и Район „Оборище“ на Столична Община на дарено от общината място в градинката срещу НДК и хотел „Хилтън” между булевардите „България“ и „Черни връх“. В родния му град Септември с решение на общинския съвет е обявен за почетен гражданин и един неголям площад е наречен на негово име. На 11 октомври 2008 година в град Септември е открит негов бюст-паметник на площада кръстен на него.
Бойка Присадова (1944) - българска народна певица, диригент и педагог
Кунка Желязкова (1948) - българска народна певица
Стоян Сталев (1952) - български юрист и дипломат
Нихат Кабил (1962) - български политик
Константин Асен Сакскобургготски (1967) - български княз, син на Симеон II
Димитър Гюджеменов (1968) - български футболист
Нели Петкова (1983) - българска певица
Починали:
Георги Стоянов (1874 – 1917) - български поет
[caption id="attachment_59833" align="alignleft" width="225"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
Тома Пожарлиев (1870 – 1938) - български революционер
Тома Петров Пожарлиев е български революционер, войвода на Върховния македоно-одрински комитет във Воденско, после на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Кратовско и Чепеларско.
Тома Пожарлиев е роден в 1870 година в Енидже Вардар (Па?зар), тогава в Османската империя, днес Яница, Гърция. Брат е на полковник Иван Пожарлиев. Завършва VI клас в Българската гимназия в Солун. Става член на ВМОРО от 1895 година. Учителства в село Бистрица Горноджумайско. През 1896 година е арестуван и интерниран в родния си град. Подгонен от турските власти в 1898 година бяга в Княжество България. Под влияние на брат си, който по това време е поручик в Българската армия, се записва във Софийското военно училище, но го напуска, за да се върне при другарите си в балкана. През 1902 година влиза с чета на ВМОК във Воденско, но при Сборско е посрещнат от четата на Атанас Мурджев, който успешно го увещава да се откаже от въстанието и заедно заминават за Прилепско.
По време на Илинденско-Преображенското въстание, заедно с Атанас Мурджев са войводи на чета в Кратовско. Четата на Пожарлиев и Мурджев се бие под знамето на Разградското македоно-одринско дружество. На 2 септември 1903 година в Руен планина се освещава знамето, след което четата заминава за Кратовско. На 25 септември четата на Пожарлиев и Мурджев, заедно с четата на войводите Григор Манасиев и поручик Иван Топчев и четата на войводата Никола Дечев (общо 152 души) е обкръжена и води тежко сражение в околностите на село Луково. След 10 часов бой с около 7000 редовна войска и башибозук, в който четите дават 8 жертви и в който загиват войводите Манасиев, Топчев и Дечев, Пожарлиев и Мурджев изтеглят през нощта оцелелите четници към границата на Княжество България.
По-късно с други чети формират отряд от близо 450 въстаници, който под общото командване на поручик Сотир Атанасов води боеве с противника при Крива паланка и село Долна Любата. След потушаването на въстанието войводата Мурджев пази въстаническата светиня в своя дом, а през 1943 г. я предава на Главния военен музей (днес Национален военноисторически музей.
През 1905-1906 година, по молба на войводата Пею Шишманов, Пожарлиев е изпратен за войвода в Чепеларско, Ахъчелебийско и Беломорска Тракия със задача борба с мародерстващи в района чети. През 1905 г. пленява и разоръжава четата на Никола Гюмюшев, а също така залавя мародерстващите Колю Пачаманов и Колю Чилингиров. До 1906, заедно със Шишманов се опитват да възобновят организационната мрежа на ВМОРО в Чепеларско и Ахъчелебийско.
Завръща се в България, учи земемерство и работи като геодезист в Казанлъшко и Свиленградско. Поради проявени високи способности е изпратен като държавен стипендиант да учи геодезия в Белград, но не успява да завърши, понеже е разкрит от сръбските власти като активист на ВМРО, срещу когото в Сърбия е издадена задочна смъртна присъда. След разкриването си бяга в България.
Въпреки оттеглянето си от активна революционна дейност, при вътрешните междуособици във ВМРО през 1925 г. срещу него е издадена смъртна присъда, което налага да се укрива до 1935 г. в Батак, където също работи като земемер. Умира на 5 декември 1938 г. в София, където е и погребан. По време на съюзническите бомбардировки над София през Втората световна война гробът му е разрушен от авиационна бомба.
Симеон Стоянов (1937 – 2002) - български поет
Събития:
1916 г. — Първата световна война: Части от български военни подразделения влизат в столицата на Румъния — Букурещ.
[caption id="attachment_59834" align="alignleft" width="300"]
снимка: methink[/caption]
1975 г. — В София е открит голям комплекс студентски общежития, известен като Студентския град.
Студентски град е жилищен комплекс в София, съставен предимно от студентски общежития. Намира се близо до кварталите „Дианабад“ и „Дървеница“, в полите на Витоша, и е част от административния район „Студентски“ на Столична община. Първоначалното му название е Студентски град „Христо Ботев“. Включва няколко десетки многоетажни общежития, обитавани предимно от студенти от софийските висши училища.
След 1990 г. се наблюдава строителство и на друг тип сгради, непредназначени за студенти.
Общежитията в Студентски град предлагаха незадоволителни и мизерни условия за следване, като живеещите там често сами носят отговорност за благоустрояването на стаите. През последните години няколко от общежитията са ремонтирани основно и положението поне в тях се е подобрило.
1977 г. — В България е възстановена общината като селищна система.
По материали от bg.wikipedia.
снимка: senzacia[/caption]
Илия Минев (1917 – 2000) - български националист
Илия Стоянов Минев (15 декември 1917 - 6 януари 2000) e български националист. Той е репресиран от комунистическата власт, като излежава общо 33 години в затвори и концлагери, с което се счита за политическия затворник с най-дълъг престой зад решетки в света, нареждайки се преди Нобеловия лауреат за мир Нелсън Мандела.Малко преди промените от 1989, през януари 1988 г., Минев става основател и първи председател на Независимото дружество за защита правата на човека. Впоследствие не е приет в сформираната официална опозиция и остава в изолация и забвение повече от 10 години до смъртта си.
Илия Минев е роден на 5 декември 1917 г. в Саранбей (днес гр. Септември). През 1930 година учи в гимназията в Пазарджик. Като легионер се обявява срещу разпространяваната от ремсистите комунистическа идея. По този повод е пребит жестоко от съучениците си ремсисти. След като излиза от болницата, баща му го изпраща да учи във Френския колеж в Пловдив, а след това — да следва в Тулуза. Там завършва индустриална химия и се запознава с Франсоа Митеран. Завърнал се в страната, активно се включва в легионерското движение и в периода 1941–1944 година е избран за член на главното водачество на Съюз на българските национални легиони, завеждащ отдел „Външно-политически“ и водач на легиона в Пазарджик.
На 10 септември 1944 г. е задържан за една година в Пазарджишкия сектор на Държавна сигурност. Освобождават го, но през 1946 година отново е арестуван понеже "продължава да стои на фашистки позиции и да провежда активна антикомунистическа дейност“. През същата година е осъден на доживотен, строг тъмничен затвор по обвинение, че е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет — Организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата власт, чрез преврат и терористически действия. Впоследствие присъдата е заменена на 25 години лишаване от свобода. С кратки промеждутъци прекарва в затвора до 1978 година, като лежи в почти всички затвори на страната — най-много в Пазарджишкия, Пловдивския, Старозагорския. През периода 1860 дни е в карцера, а 460 дни прекарва в гладни стачки. След като е освободен живее в град Септември, където е въдворен и са му наложени редица ограничения по Закона за народната милиция.
Идеята му за създаване на Дружество за правата на човека възниква в затвора. В периода 1984-1985 работи активно по организирането на такова дружество. През 1987 година Илия Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън, до международни организации за защита на правата на човека. В писмото си описва циничното нарушаване на правата на българските граждани. Отново е арестуван. Обявява гладна стачка за 20 дни. Освобождават го. Под домашен арест е в град Септември. На 11 януари 1988 в дома си в град Септември, Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ). На 15 септември 1988 г. обявява гладна стачка (продължава 63 дни) в защита на Петър Манолов. През 1988 става председател и основател на Независимото дружество за правата на човека (НДЗПЧ).
След 1989 година Илия Минев не е приет в сформираната официална опозиция и остава в изолация и забвение повече от 10 години. Умира на 6 януари 2000 година на 82 годишна възраст, в мизерия и самота, в старчески дом в Пазарджик. Погребан е в гробищата на гр. Септември. На гроба му е поставен достоен паметник.
На 9 декември 2002 г. в София е издигнат паметник на Илия Минев по инциатива на Тошо Пейков и Район „Оборище“ на Столична Община на дарено от общината място в градинката срещу НДК и хотел „Хилтън” между булевардите „България“ и „Черни връх“. В родния му град Септември с решение на общинския съвет е обявен за почетен гражданин и един неголям площад е наречен на негово име. На 11 октомври 2008 година в град Септември е открит негов бюст-паметник на площада кръстен на него.
Бойка Присадова (1944) - българска народна певица, диригент и педагог
Кунка Желязкова (1948) - българска народна певица
Стоян Сталев (1952) - български юрист и дипломат
Нихат Кабил (1962) - български политик
Константин Асен Сакскобургготски (1967) - български княз, син на Симеон II
Димитър Гюджеменов (1968) - български футболист
Нели Петкова (1983) - българска певица
Починали:
Георги Стоянов (1874 – 1917) - български поет
[caption id="attachment_59833" align="alignleft" width="225"]
снимка: bg.wikipedia[/caption]
Тома Пожарлиев (1870 – 1938) - български революционер
Тома Петров Пожарлиев е български революционер, войвода на Върховния македоно-одрински комитет във Воденско, после на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Кратовско и Чепеларско.
Тома Пожарлиев е роден в 1870 година в Енидже Вардар (Па?зар), тогава в Османската империя, днес Яница, Гърция. Брат е на полковник Иван Пожарлиев. Завършва VI клас в Българската гимназия в Солун. Става член на ВМОРО от 1895 година. Учителства в село Бистрица Горноджумайско. През 1896 година е арестуван и интерниран в родния си град. Подгонен от турските власти в 1898 година бяга в Княжество България. Под влияние на брат си, който по това време е поручик в Българската армия, се записва във Софийското военно училище, но го напуска, за да се върне при другарите си в балкана. През 1902 година влиза с чета на ВМОК във Воденско, но при Сборско е посрещнат от четата на Атанас Мурджев, който успешно го увещава да се откаже от въстанието и заедно заминават за Прилепско.
По време на Илинденско-Преображенското въстание, заедно с Атанас Мурджев са войводи на чета в Кратовско. Четата на Пожарлиев и Мурджев се бие под знамето на Разградското македоно-одринско дружество. На 2 септември 1903 година в Руен планина се освещава знамето, след което четата заминава за Кратовско. На 25 септември четата на Пожарлиев и Мурджев, заедно с четата на войводите Григор Манасиев и поручик Иван Топчев и четата на войводата Никола Дечев (общо 152 души) е обкръжена и води тежко сражение в околностите на село Луково. След 10 часов бой с около 7000 редовна войска и башибозук, в който четите дават 8 жертви и в който загиват войводите Манасиев, Топчев и Дечев, Пожарлиев и Мурджев изтеглят през нощта оцелелите четници към границата на Княжество България.
По-късно с други чети формират отряд от близо 450 въстаници, който под общото командване на поручик Сотир Атанасов води боеве с противника при Крива паланка и село Долна Любата. След потушаването на въстанието войводата Мурджев пази въстаническата светиня в своя дом, а през 1943 г. я предава на Главния военен музей (днес Национален военноисторически музей.
През 1905-1906 година, по молба на войводата Пею Шишманов, Пожарлиев е изпратен за войвода в Чепеларско, Ахъчелебийско и Беломорска Тракия със задача борба с мародерстващи в района чети. През 1905 г. пленява и разоръжава четата на Никола Гюмюшев, а също така залавя мародерстващите Колю Пачаманов и Колю Чилингиров. До 1906, заедно със Шишманов се опитват да възобновят организационната мрежа на ВМОРО в Чепеларско и Ахъчелебийско.
Завръща се в България, учи земемерство и работи като геодезист в Казанлъшко и Свиленградско. Поради проявени високи способности е изпратен като държавен стипендиант да учи геодезия в Белград, но не успява да завърши, понеже е разкрит от сръбските власти като активист на ВМРО, срещу когото в Сърбия е издадена задочна смъртна присъда. След разкриването си бяга в България.
Въпреки оттеглянето си от активна революционна дейност, при вътрешните междуособици във ВМРО през 1925 г. срещу него е издадена смъртна присъда, което налага да се укрива до 1935 г. в Батак, където също работи като земемер. Умира на 5 декември 1938 г. в София, където е и погребан. По време на съюзническите бомбардировки над София през Втората световна война гробът му е разрушен от авиационна бомба.
Симеон Стоянов (1937 – 2002) - български поет
Събития:
1916 г. — Първата световна война: Части от български военни подразделения влизат в столицата на Румъния — Букурещ.
[caption id="attachment_59834" align="alignleft" width="300"]
снимка: methink[/caption]
1975 г. — В София е открит голям комплекс студентски общежития, известен като Студентския град.
Студентски град е жилищен комплекс в София, съставен предимно от студентски общежития. Намира се близо до кварталите „Дианабад“ и „Дървеница“, в полите на Витоша, и е част от административния район „Студентски“ на Столична община. Първоначалното му название е Студентски град „Христо Ботев“. Включва няколко десетки многоетажни общежития, обитавани предимно от студенти от софийските висши училища.
След 1990 г. се наблюдава строителство и на друг тип сгради, непредназначени за студенти.
Общежитията в Студентски град предлагаха незадоволителни и мизерни условия за следване, като живеещите там често сами носят отговорност за благоустрояването на стаите. През последните години няколко от общежитията са ремонтирани основно и положението поне в тях се е подобрило.
1977 г. — В България е възстановена общината като селищна система.
По материали от bg.wikipedia. 
